— Какъв грях? Какво му е било толкова ужасното?
Хариет опипва шията си за кръста, който носи, и устните й мърдат при всяко поемане на дъх — шепне молитва. Набожни слова. Страх от ерес. Обсесивно-компулсивно разстройство, изградено около вяра. Джо си няма представа кое е най-вярно.
Майка му го хваща за ръката и стиска с внезапна свирепост.
— Беше като молитвено колело, от онези, които имат в Тибет. Машина за богослужение, цялата от злато, като старозаветните храмове в Библията. Само че се моли на Ада.
— Мамо…
— Не! Не, Джо, ти ме попита и аз ти отговарям. Това е нещо зло. То призовава всички стари чудовища още отпреди сътворението. И тя го знаеше! Франки знаеше. Веднъж го отвори и Дяволът излезе и събра жътва от души. И невинни също. Тя сподели с Дениъл — и при все това… Той продължи да я обича. О, тя беше зла, с онези нейните ококорени френски очи и безконечните измъквания и изчезвания, и после се появява на прага и казва „Трябва да говоря с него“. И нито дума за Матю. Винаги само за нея. Тя. Беше. Зла! И, разбира се, никой не искаше да ме послуша.
Хариет гледа сърдито сина си, вбесена. Пожелава си той да и повярва, да разбере най-сетне. Светът й сега е четири пети невидим и останалото е изпълнено със сенки. Навремето, преди тя да предприеме последната стъпка и да даде обет отвъд тези порти, веднъж се прибра рано у дома и Джо го нямаше, а при завръщането си я откри да плаче в ъгъла, почти повярвала, че Пришествието е настъпило и я е оставило подире си — че Господ е прибрал милото й момче и я е захвърлил на бунището заради старите й грехове и неадекватните молитви.
Джо Спорк седи и чака майка си да се успокои. Няма смисъл — никога не е имало — да възразява, че нищо не му звучи като дело на благ и обичащ Господ; че вселената, в която тя вярва, е по-скоро като извадена от хорър филм на Хамър, с вампири, плъпнали като паяци из улиците.
Кратък образ се коагулира в ума на Джо — смачкани ленени лица, които го гледат иззад прозорците на черен ван. Поглежда към прозореца и се вижда отразен в стъклото, и за миг се побоява да гледа право в образа, да не би точно зад него да има висока, прегърбена като жерав фигура, с облечени в черно ръце, които се протягат да го сграбчат. Напъва слуха си за отзвуци от дишане, за онова странно стържене. Усеща присъствието на друг човек в стаята и притеснителното чувство, че някой стои в сляпото петно зад гърба ти. Паешки ръце, които протягат нишки.
Обръща се.
И вижда Хариет, седнала приведена на ръба на леглото си, да го гледа и за първи път от много време насам да вижда именно Джошуа Джоузеф, с ясно съзнание за споделения им живот. В момента тя е неговата майка и нищо друго.
— Обади ли се на Крадъл?
— Разбира се.
Хариет кима и потрива устата си с длан. Накланя умислено глава.
— Но въпреки това си тук. Промъкнал си се тайно. Значи не правиш каквото ти е казал…
— Правех… — Джо се чуди дали да й каже, че може би е на път да се влюби в Мари Анжелика Крадъл; че Поли е инвестирала в него и той — в нея.
— И става дума за машината на Франки?
— Да.
— Нуждаеш се от Нощния пазар, Джо.
— Не съм част от него. Не искам и да бъда. Аз съм часовникар.
Тя изсумтява:
— Ти си ми син. Син си на Матю. Пазарът е твой, стига да го желаеш. Стига да решиш да го вземеш.
Хариет се отпуска на пода и полага колене в лъснатата от ежедневните си ритуали вдлъбнатина. Джо я зяпа. Да не би пак да е потънала обратно в дебрите на вярата си? Ако сега ще се моли, то това ще продължи, докато той си тръгне. Повече няма да говори с него. И преди е ставал свидетел на същото — когато се караха за решенията й, когато я молеше да излезе от манастира и отново да му бъде майка.
Този път обаче тя се просва в цял ръст и посяга под неудобен ъгъл към малка метална кутийка, заклещена между рамката на леглото и матрака. Измъква я и с доволно изражение присяда отново на пети. Казва:
— Ето. Беше на Матю. Може би е предназначена за теб.
Оказва се заключена зелена каса — когато Джо беше малък, такива имаше във всеки магазин. Тя е може би седем инча дълга и пет широка[122], с малка метална дръжка отгоре и с процеп за монети.
— Какво има вътре? — пита той.
— Не знам, Джошуа — отвръща Хариет Спорк. — Никога не съм я отваряла. Нямам ключ. Но това не би те спряло, нали?
Усмивката й е крива.
Той разтърсва кутийката. Чува се дрънчене на метал в метал и нещо тежко казва „тутуп“ — явно е голямшко и грубовато. Кутийка в кутията навярно.