— Благодаря! — възкликва Джо и отново се опитва да прегърне майка си. Преди да успее, отвън се разнася шум като от катастрофа на кола — или много катастрофи едновременно — и се чува вой на аларми. Старица със строг сив костюм и грейнали очи подава сбръчканата си глава през вратата, без да почука.
— Съжалявам, че ще ви обезпокоя — заявява тя, — но мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.
— Защо? — пита Джо.
— Защото враговете ти току-що избиха входната врата и подозирам, че имат желание да те отведат със себе си.
Хариет я зяпа. Старицата се мръщи:
— Побързай, моля те!
Едва когато тя влиза в стаята с все пъхнато под мишница малко, зловещо на вид куче, Джо Спорк разпознава в нея колебливата си клиентка. Още малко се цъкли срещу големия, старомоден револвер в другата й ръка.
— Ти! — изръмжава той срещу авторката на нещастията си.
— Да — казва Еди Банистър, — предполагам, в този момент следва да призная, че не съм в стриктния смисъл на думата чиста душа.
Еди Банистър ги повежда по коридора и обратно по пътя, по който е дошъл Джо. На етажа под тях се случва нещо нередно, шумно и зловещо. Монахините крещят — не пищят, а викат, гневно и упорито, и с увереност, че са в правото си, — но Страховитите им гласове се давят в отгласи като пъшкане или поемане на дъх. И уж недоволството и съпротивата би трябвало да нарастват, но затихват — сведени до притеснен шепот на потрес.
В началото на криволичещото стълбище Джо поглежда надолу и вижда група скупчени сестри. Най-предната е вдигнала ръце в знак на протест, но вече поддава и яростният й гняв е преобразен в предпазливост. Тя се бои.
Самотен силует накуцва покрай нея: облечен в черно върколак на лов, чието широко рамо я бръсва встрани, а злостната глава се върти насам и натам в търсене на плячката. Еди Банистър сграбчва безцеремонно Джо за яката и го завлича назад.
— Не се дръж като шибан турист — изсъсква тя гневно. — Трябва да се махаме оттук, младежо. Татко ти не те ли е научил на това? Първо обираш крушите, после зяпаш?
— Каза ми никога да не отстъпвам — отвръща недоволно Джо Спорк, докато върви по петите й по тесен страничен коридор.
— О, че да, и за това съм сигурна. Но така, като се замислиш, дали те е учил да оказваш отпор, когато видимо губиш? Или е казал да се прегрупираш и да смениш позицията, а после да отвърнеш на удара?
Двамата с Поли сме единствените ти приятели. Но все пак този съвет не изглежда подходящ за конкретния случай. Джо ръмжи:
— Не ти вярвам.
— Чудесно! Тогава може и да не умреш. Но за момента млъквай и прави каквото ти казва милата стара дама. Или си поеми риска.
Джо измърморва нещо средно между оплакване и съгласие, а Еди го застрелва за кратко с ослепителна усмивка — окуражителна и приятелска. След това прекратява целия разговор за уроци и роднини.
— Оттук надолу — казва рязко и те се втурват по служебно стълбище, което, ако е възможно, е дори по-мъничко от коридора. Джошуа Джоузеф има чувството, че влиза в страна на чудесата, създадена за обител на малки стари дами, и се надява, че няма да му се наложи да се смалява, за да оцелее. След това се ухилва, понеже знае всичко за смаляването за оцеляване и е доволен — пък дори и да е обезпокоен, — понеже вече не е самият себе си.
— Къде отиваме? — иска да научи Хариет.
— Това си е твоят манастир — отвръща Еди.
— Оттук ще излезем в… кухненската градина.
— И аз така си помислих.
— Там няма излаз навън. Градината е зад стена и липсва порта.
— Скоро ще има.
— Какво?
Еди Банистър не отговаря — само накланя глава настрани, с което подсказва настоятелно, че отговорите са лукс, а времето ги притиска и от монахините се очаква да са малко по-кротки и не толкова приказливи.
Хариет кима. Джо никога не я е виждал да си приглажда перата така бързо и подозира, че в лицето на Еди Банистър се намира в присъствието на майстор. Трябва да се има предвид обаче, че безокото куче е нечестно предимство — в ръцете на шашавата стара чанта то е еквивалентът на ядрена бомба.
Едва когато стигат подножието на стълбите, на Джо му хрумва, че кротостта на майка му може да има нещо общо с опасността, в която се намира той лично, или че вероятно случващото се й е странно познато от поне половин дузина припряни бягства с баща му едно време.
Градинската врата е малко прогнила и заяжда. По протежение на стената до нея са подредени многобройни гумени ботуши с различни размери за различните. Бастиън подушква мимолетно примамливата миризма и зад тях се чува звук като от хидравлична преса: много тих, много мощен тътен на излитащ въздух.