Първата вълна се опитва да докопа Хариет, но Еди Банистър ги заплашва с вярното си оръжие и те отстъпват, като се разделят пред линията на огъня. Втората вълна приближава от север и се опитва да отреже пътя към колата — зловеща пресечна линия. Джо се освества достатъчно да вдигне ръце в нещо като бойна стойка и да ги принуди да се съобразят с него. Монасите се колебаят и отстъпват, но преди той да се изненада приятно, вълна номер три се врязва по перпендикуляра на вълна номер две и го понася със себе си, а железни пръсти и мускули като менгемета се сключват върху крайниците му и го вдигат в багажника на бус. Зад себе си вижда кроткото лице на майка си да се превръща в гледка от кошмарите под напора на внезапен прилив на силен бяс, какъвто никога не е виждал у нея. Тя се мята напред и се хваща за буса с писъци на банши, иска си го обратно, върнете ми го, не е ваш, той е моят син.
Джо Спорк се бори като Гъливер в плен на лилипутите. Те са се вкопчили в него отвсякъде и вече може само да се върти и да шава. От друга страна, ако успее да освободи поне ръката си, ще нанесе и определени щети. Усуква се и усеща хватката върху едната му китка да отслабва. Боли, но той повтаря опита — и отново, а менгемето се плъзга по артериите му, разкъсва кожата… и ръката му е свободна!
Какво е меко?
Очите са меки. Гърлата са меки. Носовете и устните. Също и гениталиите, но многото пластове тъкан ги правят трудни за откриване, а мъжете и жените бързо се научават да си пазят тези части.
Джо посяга към нечие лице, напипва плът и очи под воала, чува вик и усеща противникът да отстъпва, вижда друг да тръгва напред — с широки рамене и тежка стойка. Сляп борец? Отново замахва към новия си враг и ръскинитът го удря по ръката, силно. Боли — както боли, когато се удариш в лакътя в стъклена маса. На Джо не му пука, посяга отново.
Хайде де! Давай де! Нека потанцуваме! Хайде, копеле!
Вече се е вкопчил в противника, напипва масивни, солидни крайници, пръстите му търсят меки участъци и уязвима плът. Черната платнена маска се откъсва и той крещи с яростна наслада, но после бойният вик замръзва в гърлото му.
Джо Спорк се взира в лице, изработено от злато.
Безоко, със зейнала костенурча уста и едва видим намек за черти под патинираната плоча.
Не е маска.
Лице е.
Безлико лице. На нечовек.
Ръскинитите се скупчват около него. В тяхна власт е и те ще го отведат.
Той пищи.
Не знае какво става оттам нататък, понеже някой му лепва студена кърпа на устата и Джо вдишва.
XIII
Паноптикум от дни;
Мъжът в ковчега;
Бягство
Стаята е много малка. В средата на всяка стена и в центъра на пода и тавана има кръгове от прозрачно вещество с крушка вътре. Лампите винаги светят. Зад стените или в самите тях — Джо не е сигурен — има високоговорители. Понякога от тях бълват инструкции. Друг път свири музика, много силна. Понякога просто изливат с вой електронните си възражения.
Не е сигурен преди колко време се е опитвал да заспи или от колко време го държат буден. Смята, че знае приблизително, понеже четината по брадичката му подсказва, че са изминали само ден-два, но когато най-накрая заспива — осъзнава, че е спал много пъти, откакто е тук, но не е сигурен за по колко време — при събуждането си открива надвесено плътно над себе си призрачно лице и бръснач стърже бузата му с голяма прецизност. Дръпва се или поне се опитва, но открива, че е вързан. Когато продължава да се бори, към шията му притискат нещо студено, светът потъва в мъгла и ярки светлини, и Джо пищи много. Предполага, че студеното нещо е било електрошок. Скритото в плат лице наднича към него, сякаш се чуди защо е разстроен. Той пък се пита дали е човешко или не и дапи е като онова, на което свали воала. Пита се дали си е измислил тази част.
Когато се свестява отново след електрошока, необяснимо странно се оказва възбуден. Възможно ли е да са го наблъскали с наркотици? Само че защо биха му сторили подобно нещо? После осъзнава, че подобен вътрешен диалог вероятно е и целта на цялата тази работа. Похитителите му упражняват натиск върху него. Притежават усещането му за време, будните му мигове, съня му. Получили са цялото му тяло — не е важно дали са го натъпкали с нещо. Важното е само, че са способни да го сторят. Единственото, което Джо може да съхрани от тях, е ума си — и именно него искат те. Не са в състояние да стигнат до него пряко, затова държат тялото му за откуп.