Спомня си, че е чел нещо за подложен на мъчения човек. Според него най-лошото било, когато му пускали до безкрай една и съща музика, докато не започнал да полудява. Пишеше, че дори бръсначите не били толкова лоши, колкото усещането, че губиш себе си. Джо силно се притеснява, че има много малко от себе си за губене и процесът няма да бъде продължителен.
Крещи и веднага съжалява за постъпката си. Не иска да привлича вниманието на похитителите. Но, така или иначе, влиза мистър Ординъри[125].
Ординъри има физиономия на селски ветеринар. Не е ръскинит. Очевидно е доведен отвън специалист. Говори с мек баритон, подходящ да обяснява, че Роувър е пипнал кучешка шарка или Тидълс ще се чувства по-добре на по-разнообразна диета.
Задава въпроси. Не изглежда от значение какви отговори дава Джо, така че той започва да си измисля шеги. Мистър Ординъри очевидно е на мнение, че забавните шеги заслужават намаляване на неудобствата. Мълчанието бива наказвано сериозно. Ординъри е достатъчно мил да обясни това при един от първите случаи, в които Джо упорито си затваря устата.
— Ама моля ти се, лъжи. Лъжите не са проблем. Или, ако нямаш представа за какво говоря, чувствай се свободен да дърдориш и да си измисляш. Това също не е проблем. Инатенето обаче… ще го приема като знак на неуважение.
Когато Джо решително си държи устата затворена, мистър Ординъри въздъхва и дирижира процедурите с направо гениална вещина. Жертвата бива принудена да заеме нелепи пози и да стои в тях продължително време. Болката се появява бързо и Джо я приема, дори я очаква. Става заслепяваща много по-късно, когато той вече е свикнал с дребните неудобства и смята, че се справя доста добре. Ординъри го слуша да крещи и не изглежда да реагира по никакъв начин. Майсторът започва да говори, наслуки избира ценника за ремонти на самонавиващи се устройства с надеждата, че послушанието, макар и закъсняло, ще донесе милост.
Нищо подобно.
Джо губи връзка с всичко, но в някакъв момент мъжът с пълните с омраза очи седи пред него и го слуша да пищи.
Брат Шеймъс се движи със същата притеснителна гъвкавост, която е демонстрирал и онзи път в работилницата на Джо. Все едно костите му са съчленени на повече места, отколкото следва да бъдат. Главата му плавно се върти и следи погледа на Джо, за да се взира в лицето му. Неразгадаемо, облечено в черно чудовище. С лице като яйчена черупка. Маска. И все пак то не е безизразно. Независимо дали емоциите се пренасят от тялото, или са толкова силни, че Джо долавя мимиката дори през воала, в малката стая е направо очевидно какво чувства монахът.
Той мрази Джо Спорк. Мрази го така, както се мрази човек, когото сте познавали цял живот и не можете да понасяте. Чието съществуване за вас е обида до мозъка на костите ви. Всяка частица на гъвкавото му тяло кипи от омраза.
Джо си няма представа какво е сторил, за да предизвика такава мъст. Не е достатъчно възрастен, че да нарани брат Шеймъс по някакъв начин, а и несъмнено щеше да знае, ако е нанесъл подобна травма на събрат по човечество. В крайна сметка посветил е живота си на кротостта.
Опитва се да го каже. За нещастие, не може да говори, понеже, когато се опита, зъбите му тракат и езикът не му се подчинява.
— Сдобил си се с впечатления от мен, Джошуа Джоузеф Спорк — казва клинично Шеймъс. — Не може да е другояче.
Не задава въпрос, така че според правилата на мистър Ординъри Джо не е длъжен да отговаря.
— Въобразяваш си, че съм човек с власт, но под нечии заповеди. Може и да знаеш, че нося богат набор шапки и корони и да си представяш, че те противоречат в естеството си на измамата. Но тези впечатления са повърхностни. Стъпват на разбиране за света, ощетено от съвременните слабости, на съвременната ирония, която толкова се плаши от грандиозни идеи, че непременно трябва да ги нищи, нищи и разнищи конец по конец. Британският триумф, мистър Спорк: свят на магазинери… — последното той изрича с презрение. Джо си записва наум: модернизация, магазинери: лошо.
— Аз съм много повече, отколкото си представяте. Повече съм, но това е само фракция от цялото, което ще постигна в бъдните дни. Победата ми е неизбежна, дете на омразата ми, понеже аз ще се превърна в Господ. И като Господ ще бъда съвършен, и понеже съм съвършен, винаги ще съм бил такъв. Всички тези очевидни криволици са прав път към апотеоза ми, когато ги погледнем от безвременната и несъмнена позиция на божественото.
125
Англ. — обикновен, нормален; терминът се използва също за лица на редовна юридическа или дърковна служба (съдия, епископ и др.). — Б. пр.