— До какво?
— Мисля, че да го знаеш, е причината да умираш от него.
— Сисъли…
— О, не бъди чак толкова буквален, Джо! Много ясно, че всичко това е глупотевина, но е глупотевина, придружена от букет мъртъвци, и не искам да станеш един от тях.
— Аз също. Добре тогава. Те са лоши. Пирати, убийци, каквито ще да са. Не разполагам с книгата, но някой мисли, че е у мен, и това може да се окаже проблем… — Младежът чува Сисъли да ближе устни за подемане на спор и продължава: — Трябва да науча повече. Ако е опасно, това прави сведенията още по-важни. Забъркан съм в тази история. Смятам, че може да има нещо общо с Дениъл. Можеш ли да провериш и това?
Иска му се да приключи разговора. Ирационално се ядосва на Сисъли, задето е превърнала деня му в извънредно положение.
— Дениъл Спорк? Твоят дядо Дениъл? Защо смяташ, че има нещо общо? С кого си говорил?
Но Джо не иска да отговаря на този въпрос — още не, така че смотолевя нещо и повтаря молбата си. Сисъли, след като си Дава труда да му покаже ясно, че е забелязала как я пращат за зелен хайвер, не рови повече по темата.
— Ще проверя досието. Повечето му неща и бездруго са при теб. Каквото е останало.
— Просто стари дрехи и колекцията му джазови плочи.
Следва кратко мълчание, преди тя да попита:
— Каква колекция?
— Джаз. Музика.
— Наясно съм, пале такова, че джазът е музика — и при това е сред висшите й форми. Добре тогава, започни оттам.
— Защо?
— Защото, освен ако не съм се побъркала напълно, Джо, дядо ти мразеше джаз. Отвращаваше го. Доколкото разбирам на кораба, с който през войната дошъл от Франция, е имало джазов оркестър. Слезли в трюма и свирили на бежанците, докато конвоят бил под обстрел. Падат бомби, цялата онази желязна тръба дрънчи и бумти, а те танцуват по пътя към Блайти. След това Дениъл не можеше да понася джаз. Казваше, че чува само падащите шрапнели и писъците на ранените.
— Ох. Това не го знаех.
— Явно не. Не е подходяща приказка за деца, смея да заявя.
Не. Видно е, че денят му ще се помрачи още повече.
— Трябва ми всяка троха, която намериш.
— Внимавай, Джо. Моля те.
— Ще внимавам. Честно.
— Да. Точно. Добре. Дай ми един-два дни и ми донеси свински пай!
Джо се изсмива за първи път, отпуска се малко. Лекарят на Сисъли категорично й е забранил свинските пайове, но абсолютният й любимец е рипънският пай, който тя смята за овеществена небесна есенция и за него не цепи басма никому. За рипънски пай Сисъли Фоулбъри, дванай-сет стоуна тежка[20], пет фута и два инча[21] на ръст и на седемдесет и една години, с радост ще мине гола по „Пикадили“ през зимата.
Джо затваря телефона и се обляга назад, загледан в тавана на склада и заслушан в Темза.
Бой се от данайците дори когато носят дарове.
О, ами че да. След дъжд качулка.
Три дни по-рано и поверително като шофьор на такси Били френд казва:
— Виж сега, имам нещо, дето може да ти е полезно в професионалното ти издигане, да не казвам за занаятчийската практика. Пък и малко истинска платена работа, договорче, тъй да се каже, с уважаван клиент, всичко чисто и почтено. Нали? Е, какво ще речеш да сториш нещо за мен в замяна и да го наречем „такса за находка“? Взаимно уважение, без хартишки, без данъци, печелим всички… — той размърдва вежди над ръба на чашата си за чай.
Веждите на Били Френд изпъкват в значителна степен върху лицето му, понеже са гъсти и черни, а той си няма нито един друг косъм на главата. Горе-долу по времето, когато бащата на Джо беше повикан да отговаря пред Нейно Величество, задето е бил in loco parentis[22] за голямо количество вносен кокаин (вместо да е in loco parentis, да вземем пример наслуки, за сина си), Били Френд призна за свършен личния си двубой с мъжествения си косопад. В деня на делото — съвсем случайно, понеже по онова време особено силна връзка между Джо Спорк и Уилям Френд не съществуваше — той заряза годеницата си, купи си лъскав нов костюм и накара един бръснар в Кингсбридж да отстрани последните остатъци от младостта му. Оттогава насетне, като изключим различните восъци, които използва, за да докара мъжествен блясък на потресаващо секси кубето си, не се е променил ни най-малко. Били Френд вовеки веков се носи на вълните на суперсексуалната телегенична плешивост на Патрик Стюарт — макар че ще се закълне, че пръв я е изобретил.
Джо като цяло избягва да се среща с Били по делови задачи. От време на време излизат из града, хапват заедно, пийват по нещо. Били е нагъл и смущаващ — и следователно е точно човекът, способен да принуди мрачния Джо Спорк да си прекара добре, та дори и да приказва с жени, които смята за привлекателни. Тяхното приятелство е от онзи сорт с висока трайност, при все полагането на минимални грижи и липсата на очевидни общи точки. Поизбараният Били да си поръчва на развеселено скандализираната сервитьорка поредната бутилка… това за Джо е част от пейзажа — странен и познат, и в крайна сметка незаменим.
22
Лат. — „на мястото на родителя“; носител на законова отговорност за действие или предмет. — Б. пр.