— Какви врагове?
— Враговете. Всички врагове.
— Значи ме измъчват, за да са в безопасност всички останали?
— Не ви измъчват, мистър Спорк. Това е незаконно. Не бих могъл да използвам ръскинитите, ако ви подлагат на каквото и да е деградиращо третиране. Обаче аз ги използвам. Знам, че се подчиняват на закона. Задал съм навеждащи въпроси. Получил съм уверенията им. Следователно или си измисляте, или се заблуждавате. Ако си го измисляте, следва да ви предупредя, че манипулативната лъжа вече се смята за техника на законова война. Нали разбирате какво означава това? Военните действия се ръководят от законови рамки, оттам и законова война. Съществуват наказания за незаконна законова война.
— Те дори не ми казват какво искат. Искам да им го кажа, нали разбирате. Само че нямам представа какво е то.
Родни Титуисъл въздъхва:
— Те искат калибрационния барабан за Разбиращата машина, мистър Спорк. Малък предмет. Не е по-голям от дланта ви. Книгата, както става ясно, ще включи машината, но не я изключва. Трябва да се сдобием с барабана. Съществуват предположения, че е във ваше владение. Или във владение на дядо ви. Разумно ще е да обмислите внимателно тази идея, преди да отричате всичко.
— Не знам. Искам… Искам си адвоката! Доведете ми Мърсър. Имам си права. Знам, че имам.
— Не, нищо подобно. Не и тук. Не тук в тази стая, в тази сграда. Тук сте пациент. Подозират ви в терористичен акт толкова отвратителен и така разрушителен, че е същинското определение за лудост. Пациентите нямат права. И ви го казах и преди, сър: има си наказания за законова война.
Мистър Титуисъл си тръгва припряно и се оказва, че наистина има наказания. Но Джо знае вече, че има наказания за всичко, и те му влияят все по-слабо и по-слабо.
Оставя се да изчезне за известно време.
— Тази задача. Тези думи. Те са срещу природата. Те са срещу всичко. Бащите не трябва да погребват синовете си… — Дениъл Спорк е прав като махало и стърже като прашасал стенен часовник. — Нито по време на война, нито по време на мир. И двете съм видял… — Спира се, раздвижва дясното си рамо и шията си. Удържа пещ от мъка и огънят се провижда. — Синът ми не беше добър човек. По мерките на законите на страната ни. Беше престъпник. Той. Не можеше да го прозре. Опитвах се но бях сам и не успях. Аз не съм. Добър с думите. И с хората. Разбирам машините. Тъй. Той беше лош човек. Крадеше. Грабеше. Разбиваше и стреляше, и подтикваше други да го правят. Опита се да продава наркотици. Влезе в затвора. Синът ми е лош. Скърбя за лошия си син…
В душата му се разгаря непокорство.
— Но не беше такъв. Не беше лош. Не беше. Обичаше. Обичаше сина си. Обичаше жена си. Преди всичко искаше да обича майка си. Моята Франки. Неговата Франки, която почти не познаваше. Вярвам, че е обичал дори мен. Въпреки че го провалих. Ден след ден се провалях. Толкова съжалявам, че не успях. Не успях! — Дениъл спира отново.
Джошуа Джоузеф никога няма да научи какво точно не е съумял да стори, понеже дядо му трябва да се вземе в ръце и да заобиколи тази тема, иначе няма да успее да завърши надгробното слово, ще се провали и този последен път, а това е нещо, което Дениъл Спорк никога не би позволил. Пружината трябва да се развие докрай.
— Не беше лош. Не беше. Беше несдържан. Гневен. Непослушен. Но не нечестен. Макар понякога истината да не можеше — като мнозина от нас просто не можеше — да му наваксва на темпото. И онова последното, което разкри. Че знаеше какъв е. Знаеше. Че не му остава много. Че той. Умира. Излезе от затвора. Да види сина си и да се сбогува. Не ми каза, че идва. Щях да го убия.
И това, невъзможно, кара присъстващите да се разсмеят — не горчиво, а сърдечно. Да. Матю Спорк, по пътя към гроба си, е също толкова вбесяващ, какъвто винаги е бил, и също тъй глупаво, упорито героичен по въпроса.
— Жалете, моля ви. Днес го оплачете. И заради мен. Крещете. Ронете сълзи. Пийте много и се дръжте глупаво. Бъдете като него. Освободете го. Понеже аз не мога. Не знам как. Бащите не трябва да погребват синовете си.
Веднъж излезли, спускат ковчега в земята. По неизвестна причина гробът е облицован с изкуствена трева. Джошуа Джоузеф си е представял, че пръстта ще бъде буцеста и мека и че ще може да я разпръсне, но Лондон е издигнат върху глина и вместо това той сипва буци с цвят на горчица в дупката, а оттам при падането им се чува приглушено, кухо тупване. Той се притеснява да не е олющил позлатата, а после се чувства глупаво, понеже никой никога няма да разбере, нито ще му се скара, ако види.
Погребението продължава до безкрайност.
Накрая, близо час по-късно, с ковчег, погребан от край и до край, Джошуа Джоузеф застава до дядо си, загледан отвъд тясната улица. В течение на пет минути си стоят така, старецът кипи от всички самоукори, които не е произнесъл, а момчето по инстинкт търси единствения човек, еднакво отговорен за Матю Спорк в живота и в смъртта. Заедно, двамата гледат — но не виждат — как двуетажен червен автобус, първият от двата, стига до спирката от другата страна на улицата. След малко потегля отново и разкрива самотен силует в погребално черно, източен и щръкнал на фона на вестникарската будка.