Джошуа Джоузеф остава с краткотрайно впечатление за сива коса, подрязана в суров сасон, кльощава шия като брезичка и две възлести, артритни длани, вкопчени в строги черни панталони. Много бавно и извънредно старателно тя вдига лявата си ръка в поздрав и Джошуа Дожузеф дори от това разстояние вижда, че е плакала. По тръпките й съди, че продължава да ридае. Чуди се по кого ли скърби жената и дали идва тук всеки ден или пък веднъж седмично, или дали след това погребение не следва веднага друго, а после го озарява прозрение, огласено от смутения, отчаян вик на дядо му. Старецът се втурва напред, с ръка, протегната, сякаш посяга от дълбините на ледено море към последния шанс да докопа спасителната стълбичка.
— Франки! — крещи той. — Франки, Франки, моля те! — Той търчи право към източната порта, забравил за болните си колене и нестабилните глезени. — Франки! Миличка Франки!
И тя отвръща. Наистина. Лицето й грейва при тази неочаквана, невъобразима благословия — че дори сега, дори в този най-суров миг, любовта му не трепва. Размаханата ръка се протяга към Дениъл, сякаш люшната от вятъра. И след това, внезапно, отворената врата се затваря. Франки не е приключила. Не е готова. Прибира ръка и започва да се извръща, а вторият автобус прокарва временна завеса помежду им. Дениъл се бори с райбера на вратата, внукът му е понесен подир него, също отчаян — почти — като самия старец. Портата се отваря — но когато автобусът потегля отново, Джошуа Джоузеф знае вече какво ще види. Естествено, автобусната спирка е празна.
Дениъл се взира неразбиращо, а после се завърта да проследи с поглед отдалечаващия се двуетажник и вижда — и двамата виждат — онзи сух силует да стиска здраво сребристата опора отзад. Франки е извърнала лице встрани от тях, сякаш тялото и сърцето й отказват да довършат докрай това заминаване и тя си остава вкоренена на движещата се дъска, застанала неподвижно, сякаш ще ги прегърне и двамата, макар автобусът да я отнася надалеч и завива зад ъгъла, и нея я няма вече.
Мъчителите намират съпротивата на Джо — несъпротивителната му съпротива — за странна и разочароваща. Затварят го в малката му бяла стая и не след дълго тя сякаш се отделя от сградата и започва да го подмята — нагоре-надолу, насам-натам. Хрумва му, докато виси окачен вътре и гледа едната стена на кутията да се отдалечава, и като знае, че другата вероятно го догонва изотзад, че ако се движи с петнай-сет мили в час — не е невероятно — и кутията с петнай-сет в обратна посока, то тогава ще се удари с обща сила от трийсет мили в час и вероятно ще умре.
Разперва ръце и се опитва да забави падането. Не умира, нито дори получава сериозна контузия — макар да подозира, че си е извадил палеца или е пукнал някое и друго ребро, и се чуди в промяната на обстоятелствата, която го кара да смята това за нещо дребно — и когато са приключили, мъчителите го пускат навън. Той се олюлява и клати, и изпразва стомаха си на белия под. Те го държат и той им благодари.
Мистър Ординъри се усмихва.
Вместо да върнат Джо в кутията (той се бори със себе си, за да избегне да я определи като „у дома“), го слагат в друга стая, точно до нея. Вътре има човек, който мирише на гумени ботуши, тиня и водорасли, а тялото му е сбор от изгаряния и белези.
— Стигнахме до бръшляна — казва Тед Шолт.
Джо гледа надолу към посребрената му глава и към мъжа, за когото подозира, че умира, и изпитва силно усещане за близко познанство.
Сторили са нещо странно на Тед Шолт, нещо необичайно и хитроумно, и наистина ужасно. Той трепери — но не като човек, на когото му е студено или е уморен, или го е страх. Трепери, все едно мускулите му се отлепят от костите, и кожата му изглежда една такава разтегната, като че тлъстините в тялото му се стичат на места, на които не следва да бъдат.
— Бръшлян отвътре — казва дрезгаво Шолт. Очите му се лутат, но не откриват нищо и Джо осъзнава, че той не може да вижда. — Бръшлян в кръвта. Главата на Тед е пълна и той е глупак, Господ е измислица в дяволското царство…
— Аз съм, Тед — казва му тихичко Джо.