Започва да се дави. Един от ръскинитите е застанал плътно до него и се вслушва в хриповете му. Съществото върти глава, за да чуе по-добре плискането на вода в дробовете му. Има опит. То е майстор. Може да познае по звука, който тялото издава, кога е време да спре.
Джо се чуди кога е спрял да мисли за ръскинитите като за хора. Чуди се и дали изобщо те го виждат като човек.
Искрица в него не се сдържа да не отбележи, че наскоро не са му задавали никакви въпроси. Може и да не възнамеряват да го правят. Може просто да се канят да го убият.
Идеята е ужасяваща и той започва да се бори. Бори се, докато не е в състояние да продължи и вдишва много вода, а слушащият вдига ръка. Нахлува медицинска количка с крещящи санитари и лекари.
Налага се да го реанимират, което правят с помощта на машината, защото — когато един от тях се опитва да му направи дишане уста в уста — мистър Ординъри предупреждава, че Джо е опасен и може да им отхапе устните, а и си нямат представа дали не пренася някакви болести.
Джо се чуди защо, за Бога, не са проверили поне това. Струва му се съвсем очевидно. Докато докторите се борят да не допуснат да умре, той размишлява дали да им съдейства. Подозира, че може и просто да си тръгне — и да не се завърне. Но смъртта не му се струва разумен краен резултат, а той си има работа за вършене. От него зависят доста хора.
Винаги е избягвал да мисли много-много за смъртта. Цялата идея го притеснява — и винаги е било така. Проклет да е Часовникът на Смъртта на Дениъл, предоставен на специалните му грижи. Чуди се защо му се струва важен в момента — гнусно, мрачно творение на викторианския кич. И защо ли Дениъл толкова го харесваше, а пък така обичаше живота?
Решава да позволи на дядо си невинност до доказване на противното. Засега все още няма да умира.
Когато сърцето му започва да бие отново, мистър Ординъри заявява, че е време за почивка.
В светложълта болнична престилка и с гърло, още ожулено от тръбичките и повръщането, Джо седи в стая с прозорци-кутии и копнее да е на хиляда мили оттук, да е някой друг, никога да не е срещал Били Френд, никога да не е избирал да следва стъпките на дядо си в умиращия свят на часовниковите механизми. Копнее баща му да го е принудил да стане адвокат, каквото и беше в един момент намерението на Матю, преди сълзите на Хариет да го отклонят от този път.
Ето затова сега играе на „Змии и стълби“ с жена съкилийничка и гледа часовника. След двайсет минути ще бъде единадесет сутринта. Джо се чуди дали тогава ще дойдат да го вземат, понеже числото е кръгло.
Не всички от персонала тук са ръскинити. Поне доколкото може да познае, повечето са обикновен медицински персонал. Но Джо се намира в ръскинитска болница за умствено болни. Една от сестрите — приятна, заоблена дама на име Джема — му повери с приглушен глас, че получава най-добрата възможна грижа и съвсем скоро ще се подобри. Той отвърна, че е сигурен в истинността на твърдението й и на бузите й грейнаха трапчинки.
При все това тя не желаеше да му разкрие името на болницата („Не ми е позволено“) или да се свърже с някого от негово име („Мислете си как се подобрявате, става ли?“), или да му даде каквито й да е новини от външния свят — за златни пчели например или дали те вече са довели до война.
Джо е кръстил болницата „Щастливите декари“. Другите пациенти — почти сигурен е, че не всичките са затворници — са мълчаливи и замаяни. Онзи в ъгъла пее до безкрайност първите реплики на популярна песен. Някаква жена стене.
Пет минути преди кръглия час седем мъже влизат в стаята и разчистват място за нещо като ковчег. Прилича на дъската, към която Джо е вързан по време на воднобординга („терапия за соленоводно разкритие“, казва сестра Джема неодобрително), но, изглежда, е направен по мярка и е по-краен в ограниченията си. Мъжът вътре е почти обвит в найлонови ленти и гума. По-възрастен е от Джо, но по-млад от Матю по време на смъртта му, и има буйна коса и гъста брада, както и тъмния тен на работник на открито, поизбледнял под ограничителните колани. Дори когато този човек се намира навън, пак е в ковчега си.
Най-сетне. Някой, когото мразят повече от мен.
Поставят мъжа в ковчег до прозореца, така че нещастникът да вижда цветята и той издава стържещо гъргорене, което Джо по някое време разпознава като любезен поздрав „Добро утро“.
След малко карат Джо да застане пред ковчега. От човека вътре се виждат само едно кафяво и едно синьо око, които отвръщат немигащи на погледа му. Майсторът осъзнава, че на затворника вероятно не му се случва да гледа лицата на хората твърде дълго. Прехвърля поглед над ковчега и забелязва, че мистър Ординъри го гледа напрегнато и прочита предупреждението: „Има и по-лоши места, отколкото онова, на което си, драги“.