Съжалявам, Джо. Оказва се, че те удрят по-силно от нас.
Писмото е подписано от всички партньори.
Мистър Ординъри се усмихва:
— Има и писмо от майка ти.
Изглежда смята, че това е победа от негова страна, което показва приятна липса на информация за Хариет.
Оставят вратата към килията на Джо отключена. Той тръгва към нея умислен. Лъч светлина го примамва и всеки момент ще чуе гласа на Мърсър. Всичко е измама. Той е свободен.
Когато стъпва с крак на пода на килията, все едно е стъпил върху гвоздеи, само дето усеща болката през цялото си тяло. Отскача обратно назад в килията и вратата се хлопва.
Пак се отваря, но той не си дава труда да мине през нея. Осъзнава миг по-късно, че са го дресирали сам да се затваря.
Товарят го и го връзват на количка, след това го оставят в друга стая. Тази е голяма и студена и е пълна с хора на колички — също като него, само дето не са вързани.
Отнема му цяла вечност да осъзнае, че не са ограничени с нищо, понеже са трупове, и дори още по-дълго време му е нужно да познае наредения до себе си Тед Шолт, отпуснат и блед. Главата на Шолт е завъртяна на пълен оборот на шията му.
В мига, след като най-сетне го разпознава, Джо си представя Тед на колесницата на Часовника на смъртта на Дениъл — див бунтовник, който бие Жътваря със сандал и настоява да го върнат в парника му. Усмихва се. Да. Така би следвало да стане.
Само дето няма нищо подобно. Тук е само Тед, а Тед е мъртъв.
Мистър Ординъри има да му покаже и друго писмо. Изглежда особено доволен от себе си.
Скъпи Джо,
Много съжалявам. Вече минаха месеци и не знам къде си. Наистина те харесвам, но не мога да чакам завинаги. Тази вечер излизам да се забавлявам с Питър. Продължавам нататък. Моля те, не ме мрази.
Поли.
Джо лежи по гръб и отказва да говори, а мъчителите го отвеждат в малката му бяла стая и го натъпкват в нея, и му бият електрошокове до безкрай, докато не се превръща в огромен гърчещ се мускул. Започва да им се смее, задето са така предвидими. Болката просто го кара да се смее по-силно дори когато електродите се нагорещяват и го изгарят, но след това внезапно му се приисква мъчението да свърши — повече, отколкото си спомня някога да е искал нещо. Иска да не полудее. Да не се присъедини към Тед Шолт на колелото на смешния, отвратителен часовник на Дениъл.
Специалните ти грижи.
Дениъл, който държи ключовете към света.
Специални.
Грижи.
Джо знае къде да намери калибрационния барабан.
Усеща нещо да се опъва в гърдите му и след това внезапно да се освобождава, и чува да викат дефибрилатора. Обхваща го странен покой, студен и необичаен, и той осъзнава, че не чува сърцето си.
После изведнъж вече не се намира в килията.
Все едно някой е включил лампите и всички сенки са изчезнали. Бялата стая я няма. Той се чувства добре. Дори хубаво. Малко е отегчен.
Знае обективно, че изпитва някакво прекъсване. Но това не му се струва нещо лошо. Поглежда надолу и се пита дали отвъд ще има трева. Когато те държат в килия и умът ти откаже, несъмнено би следвало да получиш трева, дървета и птички.
— Ти си идиот — казва Поли Крадъл.
Той я зяпа. Облечена е в дрехите, в които я е срещнал за първи път, чак до пръстчетата с лак с рибарска мрежа и позлата.
— Показаха ми писмото ти.
— Глупости. Показали са ти едно писмо. Аз определено не съм го писала.
— Би могла да го напишеш.
— Излъгали са те. Това им е работата. Джо, погледни ме. Погледни ме веднага. Виж ми лицето. Очите…
Той се подчинява.
— Няма да те напусна. Може да се опиташ да ме отпратиш. Но аз няма да си тръгна, никога. Няма.
— Ами!
— Просто да знаеш.
И дори когато той се връща в килията и всичко отново го боли, това вече няма значение.
Осъзнава, че е понечил да извика: „Ще ви кажа“. Но сега положението е различно.
Лъжеш. Лъжеш като плешивец с кожена шапка. Лъжещ безобразно. Лъжеш, лъжеш, лъжеш. Твърде далеч отиде. Вече ги виждам. Виждам всички ви.
Трябваше да кажете, че тя е мъртва. Или пленница като мен. Че е била тук. Можеше да кажете всичко освен това.
Лъжете. Такива сте вие.
Лъжльовци.
Нещо в него гори.
Когато идват да го отведат, Джо тръгва покорно, после се сеща за човека в ковчега. Онзи, който беше плътно завързан и въпреки това успяваше някак си да нарани противниците си. Който яздеше електрошока и дрогите, с които го тъпчеха, и въпреки това беше толкова опасен, че се налагаше да го държат вързан, и дори тогава не можеха да го контролират. Човекът в ковчега е пленник, но не е затворник. И е съюзник.