Джо се пресяга решително и троши носа на мистър Ординъри с дясната си ръка. Увисва, завърта, усеща стържене между пръстите си и Плиснала кръв. Ординъри пищи срещу него. Джо го уверява:
— Така се прави. Така! Така трябва да се прави!
Нужни са петима санитари да го удържат, та шестият да успее да го упои.
Сивотата го похлупва от всички краища на света и той вижда, че те се боят.
Събужда се, а болката и синините са като балсам. Горе е долу и мъчителите се боят от жертвата си, и този свят му е точно по вкуса. Светът на неправилата.
Джо се хили под нос и близнал кръв по цепнатата си устна, се хили още по-широко. Има странна красота в белите стени на килията му: безплътните плочки са изумителни, а сухият, безвкусен въздух е като пиршество на езика му. Той размърдва ръце и крака, опипва се и преоткрива в подробности всеки мускул и силата му, възможностите и ограниченията му. Вкусва тялото си, опипва ребрата и открива, че слоят тлъстина, която е трупал с години, е изчезнал. Не е пречупен. Наистина е умрял, в строго медицинския смисъл. Може би и повече от един път, не е сигурен. Но въпреки това е жив. Сега е повече себе си е, отколкото някога е бил. Той е пречистената своя есенция.
Поглежда към живота си и въздиша срещу него. Трогателно е да види какъв глупак е бил, как е паднал в очевидния капан на лоша лична логика, но въпреки това е повод за съжаление. Толкова изгубено време… Проследява пътя на грешката си просто за да бъде сигурен.
Дениъл Спорк винаги е казвал, че Матю не е читав, че не е имало момент синът му да не забърква каши. Твърди, че Матю е бил неспокоен като дете и след това като възрастен. Не е оставил място за съмнението, че лошотата на Матю не е негово наследствено качество, а по-скоро резултат от процес на обучение, започнал когато е бил още малък.
От върха на новата си планина Джо може с лекота да проследи пътя. Матю е бил бежанец. Матю се е появил в свят, незабавно строшен пред очите му. Бил е без майка още преди да се научи да изрича както трябва името й и когато се е върнала, го е сторила по странен, половинчат начин, и тя — също като него — е знаела всичко за света, който той обитава, и за злото на самото му първично ниво. Матю е бил наясно, че не бива да вярва на сладки измислици, които правят поносим за другите живота в рамките на закона. Виждал е света в постоянно състояние на война. Баща му е губел пари и работилницата си, което е било Външен израз на личността му, понеже е правел точно каквото обществото му е повелявало — а то се е оказало измамник. Дениъл е прекарал по-голямата част от живота си в сътворяването на все повече и по-прекрасни неща: самолетопоклонник[128], който отчаяно търси да изгради нещо така прекрасно, че богинята му да не успее да устои. Матю е бил наясно. Гледал е и се е учил — и е видял, че богинята идва само в отговор на ужасни повреди и катастрофи.
Така че е реагирал с измама. Изоставил е света на Дениъл за да го съхрани, и от този урок е извлякъл целия си живот. Нарушавал е закона, трошил е сейфове, разбивал е прозорци и е чупил гражданския мир, и от разрухата е извличал утеха. Найголямата лъжа е била, че светът работи точно както следва, и като я е прозрял, Матю Спорк е излязъл на свобода.
И майка му е била свободна. И като негов син сега, в тази бяла килия, която вече не го плаши, Джо е свободен.
Отвън в коридора се чуват стъпки. Ръскинитите идват. Може би мистър Ординъри. Ще очакват той да се бои, както е било преди. Ще очакват да чака и да събира сили. Само че сега Джо черпи сили точно от противоположното. Ако отстъпи — много добре го знае, — мощта ще му се изплъзне и той ще изгуби дирите на тази великолепна увереност. Не може да си го позволи. Защото освен нея не му е останало нищо.
Единственият вариант е открита война. Всеки път, когато вратата се отваря, той ще се бие с всички сили. Вече няма да бъде ограничаван. Ще се нахвърля на мъчителите си, докато те не се строшат — или не се строши той.
Вратата се отваря и той се мята в бой.
Джо се юрва да посрещне враговете с ръмжене между зъби, което се превръща в рев и понеже устата му така и така е отворена, захапва ръката, която и бездруго посяга към лицето му. Продължава напред, докато нещо не изхрущява, съпроводено от зверски вой, но е твърде зает, за да се безпокои за това. Стиска с левачката и блъска с десницата — веднъж, втори път, като ченге, чукащо на врата. Когато тежестта в лявата му ръка се увеличава, пуска хванатото с нея и веднага използва левия си лакът върху някой друг — покосяваща, насочена надолу спирала, която отваря челото на противника до кост. Налита, яростен и сипе удари, и внезапно всички ръскинити са на земята, а Джо тъпче и рита, гази през плетеницата им като през градина, пълна с листа. Продължава все напред и все напред и с всеки удар става все по-силен, вместо да отслабва.
128
Религиозна практика, типична за много аборигенни племена след първия им сблъсък с цивилизацията; идолопоклонничество пред благата на развитата култура. — Б. пр.