— Това е моят ум. Това е моето тяло. Създава своя собствена история. Съвпаднете ги съвършено и ще станете част от мен. Част от Господ.
Джо Спорк се взира за момент в сухото, зло лице на брат Шеймъс. В него има настоятелност, сила, която е и чужда, и позната. Напомня му на някого. След това чува и писъците.
Те са много дрезгави, напълно отчаяни. Принадлежат на мъж или на много едра жена, понеже са басови. Не е писък от хорър филм, предназначен да разтърси полилея. Съвсем друго е — бозайнически вой. Предупреждение. Тревога. Тук има тигри. Нападнат съм. Повален съм.
Неотдавна и Джо е издавал такива звуци.
Зад ъгъл, през врата, друга врата и после:
Двама мъже. Единият е мистър Ординъри.
От стола си мъчителят се взира в другия и той е съвсем раз. личен вид човек. Тигър.
Тигърът се усмихва. Има гъста брада и посивяваща коса пристегната с парче оранжева връв. Кожата му е бяла, но суховата. Има здрави зъби, леко изкривени в двете ъгълчета на устата му; забелязва се по формата на лицето му. Дебели устни
Джо не го познава — нито движенията, нито физиономията нито дори очите, докато един поглед към мистър Ординъри не му показва смазващо, абсолютно отчаяние и после — щом мъчителят съзира Джо в неговата ръскинитска роба — невъзможна надежда за бягство.
Всъщност в помещението има само един човек, който плаши всички толкова много. И когато Джо се вглежда в него, познава го по очите.
Мъжът от ковчега се навежда пред мистър Ординъри и приближава глава плътно до лицето му.
— Как се излиза оттук, момче? — гласът му е плътен и той фъфли. Тези гънки в ъглите на устата му: мундущукът е деформирал зъбите му и той още не е свикнал да не го носи, не може да компенсира. Има нужда от практика и добър зъболекар. Но все пак в гласа му има нещо типично. „Моумчей“. Рибарски акцент.
— Отдолу.
— Глупости!
Акцент от Плимут, с намек за Лондон може би. Мъжът от ковчега свива рамене и полага леко длан върху лицето на мистър Ординъри. Когато я отдръпва, като по чудо държи нещо като желе, а инквизиторът отново пищи — още по-пронизително — и Джо осъзнава, че това е ухо. Мъжът от ковчега го мята встрани. След това заявява:
— Виждам те — и поглежда към Джо. — Ей, на теб говоря! — Свива рамене. — Не си каквото изглеждаш, знам го.
Джо осъзнава, че още носи савана. Смъква го.
— Така си и мислех — онзи от ковчега кима. — По походката познах, струва ми се.
— Как си се измъкнал?
— Е, някакъв тип е разбутал мравуняка, нали? Задействал е всевъзможни аларми и каквото друго се сетиш. И един от моите се разсея. При мен това не минава. Скепцах го с все приятелите му и ги подпалих. Не обичам да ми показват неуважение. Все се опитвам да им го кажа. Изглеждаш, сякаш си пораснал, да знаеш.
— Какво съм…?
По-възрастният свива рамене:
— Цялата тази сила. Крачиш наоколо, сякаш се боиш да не счупиш нещо. Всичко си държиш долу в мрака. Или поне така е било.
— Какво съм държал в мрака?
— Не се дръж като глупак. Чудесно знаеш за какво говоря. Гледай сега… — добавя „тигърът“ неодобрително, понеже мистър Ординъри прави опит да се надигне. — Няма нужда от това, нали? Не ме принуждавай!
Принудата е нещо лошо. Мъжът от ковчега посяга и човърка в зейналото месиво, където е имало ухо. Мистър Ординъри се превива и повръща на сухи напъни.
— Та, какво е това хакота и за какво пишат те, и защо този мизерник толкова се интересува от темата?
Инстинкти от Нощния пазар: увъртай. Джо свива рамене.
— Отде да знам.
Мъжът от ковчега се взира в него, после започва да се смее. Едва успява да устои на крака, толкова силно се смее.
— Какво му е смешното?
— Ти самият. Дявол го взел. Охххх, дявол го взел, толкова е… Ти си нямаш по-голяма представа какво става и от мен, Нали? И те също го знаят, обаче те обработват по пълната програма и колкото повече не им казваш, толкова повече се плават, че си истински корав орех, а колкото повече болка ти причиняват, толкова по-малко знаеш… направо страхотно!
Джо потиска желанието да каже на събеседника си, че да, всъщност знае какво става и сега е открил и единственото, с което тези копелета не са наясно. Малко е като в училище. Вместо да се хвали, и той се изсмива.