— Скачай вътре — казва меко Поли Крадъл и сърцето на Джо прави салто само защото е видял, че тя е вътре. След това спира внезапно: до нея седи Еди Банистър, с все смрадливия мопс и гигантски револвер.
— Хайде, Джо — казва Поли. — Време е.
Поглежда през рамо към Еди, след това му подава ръка.
— Качвай се. Ще ти обясним по пътя.
По заобиколен маршрут и през поля и градчета, и по цялото околовръстно „Орбитал“ на Лондон, те оставят цирка зад гърба си.
Джо Спорк съзерцава гърба на пътническата седалка. Кожата — може и да е изкуствена — е разкъсана около облегалката за глава и разкрива ивичка подплънка. Много му се иска да я проучи с пръсти, да докосне нещо истинско, обикновено и твърдо, което е извън „Щастливите декари“, и така да се увери, че това не е сън. Че не е все още зает да умира на операционната маса. Светът е странно тих и безцветен, все едно се е плъзнал странично в черно-бял филм или подводно документално предаване. Приема, че това е резултат от шока и посттравматичния стрес, но не се вълнува кой знае колко.
Вдига поглед от проучването на седалката и се озърта. Поли Крадъл е като огън в камина — топъл и утешителен. Тя усеща, че Джо я гледа, усмихва се и слага длан на крака му — малка ивица топлина расте под пръстите й. Той поглежда на другата страна и се натъква на Еди Банистър.
Тя отвръща на погледа му и чака. И така изминават няколко мили: Поли, Джо, Еди. Предната седалка е друго царство.
— Ти ли ми причини всичко това? — пита Джо.
Еди въздъхва.
— Да. Е, да и не. Сложих те на линията на огъня… — След кратка борба честността я принуждава да допълни: — Мислех, че е необходимо, и едва после осъзнах, че го правя по-скоро от яд. Съжалявам.
Джо гледа старицата още известно време и се чуди защо ли не й е откъснал главата от раменете и не я е изхвърлил през прозореца. Внимателно, за да не стане катастрофа. Чуди се дали тя наистина съжалява и дали това има някакво значение. После пита:
— Яд ли?
— Към баба ти, не към теб.
Нещата в крайна сметка все се свеждат до проклетото му семейство.
— Как е Хариет? — Пита със закъснение.
— Майка ти е добре, Джо — казва твърдо Мърсър. — Църквата я скри внимателно — сигурен съм, че ще имаш възможност да поговориш с нея, ако желаеш.
Джо се връща към изучаването на седалката и накрая посяга и се заиграва с разхлабеното крайче на тапицерията. Върти го от една страна на друга, докато накрая Поли много нежно обгръща едната му длан със своите, по-малки, и я издърпва, за да я целуне, все едно се е изгорил или нещо подобно. Не пита дали часовникарят се чувства добре.
— Добре съм — казва й Джо, но го проронва едва-едва и чак след това осъзнава, че уверението му може и да се окаже истина. Стига само цветовете да се разлеят от Поли и по света.
Тя успява да не избухне в сълзи, но е на ръба. Вместо това упорито се взира в Еди и й казва да продължава с разказа. Старицата кима и след това внезапно се запъва с отворена уста.
— Не знам откъде да започна — казва. — Забравих. Сенилност.
Джо кима. Запознат е с усещането да не можеш да вярваш на собствения си ум.
— Коя си ти?
Еди кима с благодарност.
— Името ми го знаеш. Едно време бях… е, едно време работех с баба ти. Бяхме приятелки. Била съм и много други неща освен това. Предимно — шпионин. Един вид полицейска служителка. А сега, предполагам, съм революционерка. Терористка… — тя въздъхва. — Тази работа с променянето на света е потрудна, отколкото си представях.
— Не знаех, че Франки е имала приятели — казва Джо.
— Джо, не прекалявай — обажда се Поли и целува косата му, за да не прозвучи обидно. — Те са били любовници.
Часовникарят автоматично поглежда към Еди и вижда как притеснението й прераства в широка усмивка.
— Ами да — казва тя. — Такива бяхме. А ти, млада госпожице, си същинско шило в задника, а?
Поли свива рамене:
— Вярвам в нуждата тези неща да се изваждат на открито. Спестява недоразумения по-късно.
Еди преценява, че е съгласна, и миг по-късно подема цялата история от самото начало — макар и в силно съкратен вид — като я разказва без спънки от мига, когато Абел Джасмин е дошъл в училището на лейди Грейвли и чак до скорошното си внезапно решение, че следва да се направи нещо.
Джо слуша тайната история на Дома на Спорк — или по-скоро на Фосойо — и под черно-белия пласт долавя истинността. Ето оттук е дошла мъката на Дениъл. Тук се е родила манията на Матю. Така са започнали нещата и така са се развили.
Това прави и корена на скорошната му болка по-маловажен. Еди е извор на сведения за неговата личност, за корените му. Джо иска да я сложи в стъклена витрина, да я навива с ключе и вечер да си я пуска. Животът й е толкова ярък. И той също е част от нейната история, която на свой ред е част от неговата. Накрая излиза, че все пак — не е закъснял прекалено за всичко.