Разнася се звук, сякаш някой корми пиле, и колата се изпълва с острия мирис на кучешко повръщано. Така и не се стига до ръкостискане.
След няколко минути на отворен прозорец пътниците в колата гласуват единодушно, че май е време за кратка почивка с чаша чай.
Масата в кафенето е от издраскана червена пластмаса с метална рамка. Столовете са неудобни и чаят има вкус най-вече на канал. Джо Спорк изпива своя и отмъква и този на Мърсър. Еди, след като си е измила чантата, остава да се взира във вихрещия се кръг в чашата си, сякаш й показва някакви тайни. Мърсър се обляга на стената до плота, загледан в паркинга. Джо се притеснява, че те се притесняват за него, че трябва да каже нещо, което да накара всички да се почувстват по-добре. Не може да си представи какво да бъде то.
Само Поли се държи както обикновено. Усмихва се чаровно на влюбеното тийнейджърче, което донася подноса, дава му голям бакшиш и му казва, че е рок звезда и не бива да признава на никого, че е била тук, а после поглежда строго към Еди.
— Нищо такова не си имала наум — отбелязва.
— Не — отвръща старицата.
Поли изчаква, но събеседничката й не продължава, така че опитва пак:
— Какво се предвиждаше да стане?
Еди жестикулира във въздуха.
— Хубави неща. Франки се оправяше с уравненията, както знаеш. Така че направо беше пресметнала последиците. Само да я оставят на мира, машината щеше да направи света по-добър. Девет процента по-добър, така каза. Точно колкото е нужно с времето да ни тласне в правилна посока. Да създаде идеален свят… — Тя се поправя. — Или поне по-добър. Но не си представях, че всички змии ще надигнат глави.
— Под „всички“ имаш предвид Шеймъс. Ръскинитите.
— Шеймъс е мъртъв. Онзи Шеймъс, когото познавах — Опиумния хан. Трябва да е. Беше доста по-стар от мен.
— Но ти си тук.
Еди изсумтява:
— На косъм.
Пътят е празен и нощта — много тъмна. В колата единствената светлина идва от таблото за управление и уличните лампи, покрай които прелитат. Джо навремето познаваше човек, който си беше изградил кариера от рязането на стълбовете и предаването им за алуминий. Материалът е скъп. Той брои — наум изчислява тежестта и стойността, а Лондон се приближава, зелените знаци на магистралата показват разстоянието до статуята на Чарлз I на „Трафалгар Скуеър“. Хрумва му, че няма представа къде отива колата.
— Не можем да идем на работа — отвръща Мърсър; има предвид по-скоро „Нобълуайт и Крадъл“, а не разбитата работилница на Джо. — Следят я. Бетанитата се разотидоха в няколко различни посоки, за да им отвлекат вниманието. Казах й, че е опасно, и тя отговори — те всичките отговориха — „Да ги видим тия!“. Все от кораво тесто са моите Бетанита. И добри адвокатки сами по себе си, разбира се. Но нямаме кой знае какъв избор. Фирмата е подложена на голям натиск от силите на нелибералното и безотговорно правителство; разпореждания и запори, и искания за номерата на сметките ни. Отвръщаме на удара, но е трудно да спечелиш, когато другата страна променя правилата изпод краката ти. Успях да убедя един местен съдия да ми уреди заповед за противообществено поведение на името на детектив сержант Пачкайнд, която, трябва да призная, е много удовлетворителна… — Той се ухилва, после отново помрачнява. — Но и не можем да рискуваме някое от обичайните ни лондонски свърталища. Уредили сме да изглежда, все едно сме тръгнали за извънградския ни офис, който на практика е същинска крепост. Подозирам, че на противниците ни много ще им хареса този ход: всички плъхове в един чувал… Само че отиваме на малко по-отдалечено място. Кръвта стои над закона. Или приятелството — в конкретния случай.
Джо не си дава труда да посочи, че това не е отговор на въпроса му. Твърде уморен е да се тревожи, а и навсякъде го кършат болки, освен там, където се допира до рамото на Поли Крадъл.
— Тед каза, че трябва да идем на Станция X — отбелязва, но двигателят на колата замазва думите му и само Поли ги чува. Джо се унася и, слава Богу, не сънува.
Когато се събужда, открива, че е на познато място. Колата взима последния завой, минава по частна алея — осигурителните фондове на Крадъл са им смазали пътя — и през нечия предна градина, и пак е на улицата, и ето го „Хартикъл“, чиито грамадни крепостни порти са разтворени да ги приемат.
Джо поглежда към Поли. Тя свива рамене.
— Мърсър е по-добър от мен в тази час от работата. Много се изнервям, когато ми обяснява как да разследвам, така че в такива случаи правя каквото рече. Не можем да те изкараме от страната тази нощ. А и да можехме, не съм сигурна къде трябва да отидем. Така че е по-добре да си сред хора, които ги е грижа за теб, и да се надяваш на благоприятен изход… — Тя поглежда към Еди, която кима.