Джо Спорк съзерцава света на ръба на хаоса и катастрофата, който все още намира време да преследва изпаднал в потрес часовникар.
Чуди се дали не е било редно да се обадят предварително, после си спомня за всички онези филми, където беглецът за миг си включва мобилния и незабавно се появяват преследвачите. Осъзнава, че от самото начало Мърсър е без своя. Все едно го вижда гол.
Измъкват се във влагата на малките часове. Колата проблясва два пъти с фарове, оранжеви лампи осветяват канала и закритите със завеси прозорци на „Гилдхолт Стрийт“. Чакат.
След малко Мърсър изръмжава:
— Трябва да има охрана. Поисках охрана.
— Оставаме или продължаваме? — пита Поли.
Когато той се поколебава, Еди се намесва:
— Оставаме. Ако сме прецакани, то вече сме в капана. Ако не сме, ще избягаме от сигурно място. Може охраната ти да е потрябвало да се погрижи за някой нахалник.
Мърсър кима: възможно е. Джо, местен habitue, води нагоре по стълбите и надушва мокър дъб и желязо. Вратата, незаключена, се плъзва безшумно под докосването му. Коридорът тъне в дискретен, гостоприемен мрак. Той вдъхва аромата на стар килим и смазочни масла. За миг в носа го гъделичка пиперлив мирис и той спира, но полъхът е изчезнал и не успява да го открие повторно. Еди се диви, заглежда картините и стъклените витрини и спира при едно орнаментирано кошче за боклук (стоманени детайли и дървесина от златен дъжд, 1920 г.). След малко пуска вътре пластмасова кутия за сандвичи и продължава нататък. Странен миг да си разтребваш чантата, но Джо предполага, че когато си стар, винаги сега е най-удобният момент.
— Боб? — прошепва в тъмното.
Някъде отвътре се разнасят гласове, долавя се присъствие, но не следва отговор. Еди се тътри напред, Бастиън душка възбудено от чантата й.
— Сисъли? — подвиква Джо.
— Тук съм — обажда се хриплив глас.
Джо Спорк се усмихва и почти на бегом нахлува в читалнята.
Сисъли Фоулбъри седи на обичайното си място на дългата централна маса, обградена с листове на голяма купчина от хаос и съгласие. Сред хартиите са захвърлени два чифта фалшиви челюсти заедно с контейнер за трети и чиния дъвчащи бонбони. Сисъли изглежда уморена и състарена, и се усмихва леко на Джо, а после поглежда към грамадния, дружелюбен пън в камината. Оттам лъха мирис на изгоряло дърво и дим а припукващите пламъци придават на залата средновековен вид Джо се усмихва — на нея, на мястото, тъй далеч от бялата стая на „Щастливите декари“.
Вратата едва се е затворила зад гърба им, когато кучето Бастиън започва да вие.
— Съжалявам, Споркче — казва жалостиво Сисъли и вдигна очи. — Той пристигна преди пет минутки.
Боб Фоулбъри я хваща за ръката, но не успява изобщо да вдигне глава, толкова е голям срамът му.
— Добър вечер — обажда се мек глас от креслото пред огъня. — Толкова се радвам, че сме се събрали тук!
Джо Спорк се взира в суровото лице и пещероподобните очи срещу себе си. Буйната брада сега е подкастрена плътно по брадичката в сурова, достойна за велик везир прическа, на едното слепоочие на мъжа има прясна, пурпурна синина, а от двете му страни се полюляват закачулени, безлики фигури.
Вон Пери.
Еди Банистър изръмжава:
— Ти! — И посяга към оръжието си.
XV
Ограниченията на яма араши;
Човекът-запис;
Най-оранжевото място в Англия
— Здравей, Джо — казва Вон Пери приветливо. — Капитан Банистър!
Ръскинитите до него трепват при споменаването на това име и единият пристъпва леко напред. Другите се скриват зад гърба му. Пери протяга ръка на нивото на гърдите и монасите спират.
— Много съжалявам, че не бях съвсем честен с теб, Джоузеф — споделя Пери кротко. Гласът му е различен, окастрен от дружелюбния акцент от западните краища. Сега е по-басов, по-изискан, по-убедителен. Глас, с който се изричат богохулства и се разкриват тайни. — Името ми — истинското, което най-точно съответства на ясното описание на историята ми — е хайгюл-хан Шем Шем Циен Сиким, от държавата Адех Сиким. Бях войник и учен, и император на крадци. Подир това съм ставал монарх, сетне бежанец, но винаги — винаги! — съм вървял по пътя към същинското величие. Този процес не може да бъде спрян. Понеже, когато свърша, той винаги ще е бил неизбежен. Аз самият съм тавтология.