Еди насочва оръжието право към него и казва:
— Ти си мъртъв. Труп си още преди да умреш напълно, освен това си и стар. Не може да си тук, не си — не си! — млад и… ми! Не е възможно!
Накрая вече почти пищи и дърпа спусъка.
Шем Шем Циен — Вон Пери — Брат Шеймъс — изскача от креслото си с невъзможна грациозност и оставя куршума да прелети над рамото му и да се забие в стената. Ако наистина е стар, то това е странен, нов вид старост — змийски, в който костите се стопяват и се превръщат в мускули, а крехкостта преминава в жилавост. Той замахва с ръка, измъква тясно острие — съща лента на гимнастичка — и се втурва напред като продължение на същото смущаващо движение, острието е щрих от светлина, който замахва насам-натам срещу Джо, Поли, Мърсър, Еди, наоколо и обратно, все по-близо, а ханът се отклонява от линията на прицела на Еди, сякаш оръжието й е същинско дълго, тежко копие и той може да избегне неговия връх. Иззад него прииждат и ръскинитите, птицеподобни сенки, поклащащи се в колона със странни, неумели, съвършени стъпки.
Еди Банистър, чиито възлести пръсти натискат болезнено бавно спусъка, стреля пак, пак пропуска и после използва спусковата скоба на пистолета, за да отклони острието покрай рамото си, и забива кокалестия си хълбок в слабините на врага. Шеймъс се олюлява, размърдва рамене като жонгльор, който мести топка, и предпазителят на меча му остро я чуква по пръстите. Револверът излита на пода. Двамата се разделят и се премерват с погледи. Еди премества тежестта си на разположения отзад крак, завърта хълбоци. Някъде в нея се чува изпукване на става и тя простенва. Шем Шем Циен с лекота сменя позата си и издишва.
След миг на пълна неподвижност той се усмихва доволно и казва:
— Да. Между нас всичко е приключило.
— Бягайте! — провиква се през рамо Еди, понечва да подаде кучето, както си е в чантата, на Поли Крадъл, бърка за момент вътре и после явно си променя намеренията.
Поли не отклонява очи от меча.
— Ами ти?
— Аз оставам.
— Можем да…
— Не, не можем. Не забелязваш ли какво става? Той се забавлява. По-добър е от мен. Винаги ме е превъзхождал, а сега е и по-млад и пъргав. Просто бягай, момиче. Вземи младежа. Дайте всичко от себе си.
— Еди…
— Имаш каквото ти трябва. Aglceca. — Тя се ухилва. — А сега върви!
— Те няма да ни оставят да…
— Разбира се, че ще ви оставят. Това е крачка по неговия път към божествеността. Не е… достатъчно легендарно, ако просто ви покоси. На него му е нужен драматизъм. Каноничен! — обяснява им Еди. — Той ви пази за по-късно. Но аз… аз съм стара новина. Остаряла и износена. И… време е. Мога да го задържа. Останалото зависи от вас.
Тя бутва кучето в ръцете на Поли, след това се обръща, разтърсва леко китки и простенва. Позволява си суха призрачна усмивчица и застива в очакване. Без да се обръща, повтаря:
— Вървете.
Шем Шем Циен вдига меча над главата си.
Бастиън надава слаб вой в обятията на Поли, но съпротивата му е изчерпана докрай — останала му е само стара, дълбока до костите мъка, твърде голяма за едно малко куче.
Еди пристъпва напред, плавно и решително. Малки крачки, идеално преценени. Гърбът й е прав, ръцете — вдигнати като на училищен директор, който дирижира оркестър. Пак пристъпва и върхът на меча се плъзва покрай нея, сякаш противникът просто не е доразбрал как се борави с него. Тя се завърта и дланта й се изстрелва към дръжката на оръжието, но улучва само въздуха. Разделят се, отново на разстояние. Еди се усмихва и махва с ръка. Блесва кръгче светлина — полумесец от метал. Шем Шем Циен поглежда към бедрото си и открива празна кания. Старицата разтваря другата си ръка и оставя няколко косъма да полетят във въздуха.
— Почти те докопах.
Той се усмихва.
— Не.
Опиумният хан пристъпва напред отново, със същата безгрижна лекота, и Еди се завърта да го посрещне с разперени ръце. Краката й едва докосват земята, а на лицето й е изписана спокойна и уверена усмивка.
Дланите й похлупват тези на Шем Шем Циен, малкият нож отбива острието на меча и с това в последния момент изменя траекторията му, а старицата се усуква надолу и настрани: яма араши. Двамата са едно цяло.
Шем Шем Циен полита във въздуха и тупва по гръб. Еди го следва, хванала меча, за да смъкне острието близо до гърлото му, но Опиумният хан сменя хватката си и не освобождава оръжието. Удържа я и се усмихва право нагоре в очите й.
Яма араши си има ограничения, капитан Банистър — казва той почти сърдечно.
— Така ли? — изръмжава Еди.
— Да. Работи срещу мечове. Не върши работа срещу пистолет.