Щом прозрението я озарява, старицата сваля поглед надолу и вижда другата му ръка притисната в гърдите й, дулото на малък пистолет почива в ребрата.
— Грижете се за Бастиън, моля — казва Еди спокойно на присъстващите като цяло. — Не се справя добре самичък. И съм сигурна, че ви казах да се махате. Младите днес… — След това отново поглежда врага си. — Смяташ, че си спечелил, така ли? Но всъщност си загазил сериозно, глупак такъв.
Шем Шем Циен вдига вежда и дръпва спусъка. Гърбът на Еди Банистър избухва внезапно, тясна дупка сипе кост и кръв. Старицата потръпва цялата и после умира, рухва на земята в парцали и кръв.
За миг цари тишина, като в края на музикално изпълнение. След това кучето Бастиън вперва розовите си, невиждащи очи в Опиумния хан и в гърдите му изклокочва сухо ръмжене. Мой си, стари приятелю. Мой.
Шем Шем Циен се изправя на крака.
— О, мистър Спорк. Колко глупаво от ваша страна да довлечете стари спомени на новото ни поприще. Стара чанта. Наистина не е редно. Не следва да се изненадвам. Не си поплюваш… — той посочва насиненото си чело с бледожълтата следа от удар.
Джо Спорк само го гледа. Да. Брадата, дивият поглед, рошавата коса — всичко е изчезнало, заместил ги е този гъвкав и страховит човек.
— Вон Пери — казва му той.
Противникът му поклаща глава:
— Не. Аз съм Шем Шем Циен. Човекът-запис. Вон Пери е мъртъв. Палто, което нося. Съсъд от плът, който обитавам. Аватар, ако щеш… — Той се усмихва. — Ако не се каниш да бягаш — а се боя, че капитан Банистър беше напълно права да твърди, че следва да го сториш, — нека ти разкажа една история. За разлика от последната, с която ти завъртях главата и която, разбира се, беше напълно измислена, тази е истинска. Тя, Джошуа Спорк, е за прераждането на живия бог — така че можеш спокойно да я сметнеш за нов библейски завет.
Опиумният хан махва с ръка и ръскинитите тръгват да обкръжат малката група. Когато минават покрай трупа на Еди Банистър, сякаш се препъват, дори се кланят.
— Имало едно време… — Подема Шем Шем Циен. И той ги обикаля, почти спокойно, като капризен канибал, който преценява кого да хапне за следващо блюдо. — Едно време — не толкова отдавна — имало момче, родено в страната Адех Сиким, в Царския дворец. То не искало нищо друго, освен да предвожда народа си към нов свят на просперитет и надежда. Бил подходящ за тази задача — умен и сръчен, и обичан… — Опиумният хан изглежда завладян от носталгия. — Заключих го в стоманена кутия и го изгорих живо. С пепелта оцветих погребалната си роба и взех кралството му за своите нужди. Трябваше ми, разбирате ли, за да разбера божествеността…
Джо Спорк леко отстъпва на една страна, като държи Шем Шем Циен пред себе си. Опиумният хан кима одобрително и продължава. Зад него ръскинитите се полюляват в синхрон с господаря си.
Изпитах Бог съвсем научно. Беше в крайна сметка възходът на същинската научна ера. Приех ролята Му във всяко отношение. Насилвах слугите Му — от всяка вяра. Избивах народа Му. Лекувах болните и вдигах мъртвите. Потърсих и открих магьосница — чужденка, която да ми покаже вселената, каквато я вижда Бог. И когато в разцвета на собствения си живот започнах да гасна, осъзнах, че трябва да се подложа на последното изпитание за божественост. Аз самият трябва да се върна от смъртта. Едва тогава мога да се изправя пред Бог като равен. Само тогава ще се превърна в Него.
Бастиън ръмжи в чантата си. Поли Крадъл гледа Шем Шем Циен, който минава покрай нея, небрежно стиснал в ръце пистолет и меч.
Тя беше права — продължава той и сочи трупа на Еди. — Двете сте много подобни. Не физически. Но ти имаш същата вбесяваща, напълно незаслужена увереност в способността си да се равняваш с мен… — Ханът продължава нататък и се връща към разказа си. — Принудих се да се запиша. Да бъда записан. Транскрибиран. Станах, в съвременен смисъл, информация. Нали разбирате? Гравирах мотива на моя живот в света чрез думи и образи. Измерих истинската активност на мозъка си. И я съхраних. Имах чудесен запас тестови субекти в лицето на сирачетата от Уиститиелския експеримент. Докато бях още жив, усъвършенствах апарата си, като го използвах върху тях. Пусках им фрагменти от живота си и ги учех — с електрически удари и тъй нататък — да ме имитират съвършено. Всеки от ръскинитите ми е аспект на самия мен… — Той махва с ръка и ръскинитите около него повтарят жеста му и се сочат един друг с гъвкави движения.
— Разбира се, никога не съм позволявал целият запис да бъде показван някому. И за да съм честен с вас, ръскинитите са несъвършени. Те не бяха нито напълно изтрити, нито желаеха да се учат. Наложи се да се използват груби учебни методи на Павлов. Наслада и болка. Вон Пери беше различен.