Сега вече Опиумният хан е стигнал до Сисъли и Боб Фоулбъри. Посяга с връхчето на меча си към тях.
— Вон беше ходещ празен труп. В себе си нямаше съвършено нищо. Беше естествено чудо: тяло, което се преструва, че е жив човек. И в това тяло бушуваше отчаян глад да стане истинско момче… Толкова усърдно учеше. Учеше и учеше, и се упражняваше до безкрай, и накрая научи всичко. Движеше се като мен. Чувстваше същото като мен. Беше хирургически нагласен да прилича на мен. Седеше вързан за машините ми ден след ден и нощ след нощ, за да напасне мотива на живите си мозъчни импулси спрямо моите. Докато, малко по-малко, аз се върнах. Нима не виждате гениалността на технологията? Не? Възразявате, че може би съществува душа — специално различие, което не притежавам? Но помислете: ако има душа и тази част е избягала със смъртта на мозъка ми, то умът ми е оцелял. В който случай аз съм първият човек на света с не една, а две души.
Нападението започва с последните му думи, но той продължава да диша все така равномерно. Завърта меча напред и после назад, светлина се отразява по острието и другата му ръка замахва към Поли Крадъл, натиска спусъка и същевременно надава животински вой на триумф и наслада.
Само че Поли Крадъл вече не е на същото място. Джо я е грабнал — раздвижил се е още преди Шем Шем Циен, инстинктивно е отгатнал целта на речта на Опиумния хан. Понеже така правят копелетата.
Начева в гърдите му като стягане почти като от инфаркт, след това се разгръща едновременно във всички посоки като електрически удар. Когато достига връхчетата на пръстите на ръцете и краката му, отскача и очите му се отварят много широко. Вече вижда и то доста ясно. Странният едноцветен воал пред очите му се е разсеял и е отстъпил на ярки, жизнени цветове. Почти е сигурен, че сияе отвътре като тиквен фенер Тръпката стига до стомаха му и настъпва странен миг на покой преди Джо да успее да даде название на пристъпа си, а когато го прави, то му се струва недостатъчно за обзелото го чувство
Гняв.
Не е като червена мъгла или гръмотевична буря, по-скоро все едно са вдигнали камък от раменете му и ярка светлина залива целия свят.
А, ясно. Значи така било, а?
Майната ти и на теб в такъв случай.
Човек, който измъчва в бели килии, който мрази и не оценява красотата на онова, което съсипва; човек, който отново и отново, до безкрай, взима каквото не е негово и който съвсем спокойно строшава странната, прекрасна библиотека на ума на Еди Банистър: за първи път в целия живот на Джо той е срещнал някого, когото може да удари с цялата си сила и без страх, че ще прекали. Даже ще му бъде малко. Чува Поли Крадъл и брат й да казват нещо като „давай“, което е по-вероятно „недей“, но в гласа на момичето долавя същата твърдост като своята и вътрешното й одобрение, макар умът да я подтиква към предпазливост.
Джо сбръчква лице в гримаса на вбесен глиган и се втурва право срещу Шем Шем Циен. Вбесено гъргорене отеква съучастнически в гърдите му, той забелязва кучето Бастиън, сграбчва този невероятен съюзник с едно движение и продължава напред. Ръмженето на кучето се превръща в боен химн.
Ела, часовникарю. Старият мъртвец ме обижда. Нека го довършим.
Ръскинитите се сбират — черни платнени кукли с протегнати ръце и празни качулки. Призраци за деня на Вси светии. Хора или машини? Джо мята Бастиън по първия и кучето се вкопчва в савана му и се захваща за работа, вършее страховито и оставя белези — Джо знае, че е така, понеже чува писъците. Досега не е имал представа, че ръскинитите могат да пищят. Гневът му си води бележки: болката върши работа.
Джо сграбчва втория монах и направо го вдига над земята. Опиумният хан стреля с пистолета си и ръскинитът поема куршумите — един, два, три. Шест. Нямаха ли пистолетите шест куршума? Този е с повече. Автоматичните побират до четиринадесет, смътно си спомня Джо, но това всъщност няма значение — разстоянието е късо. Той запраща монаха по Шем Шем Циен и открива, че ръцете му са заети с още един, но негодниците са толкова леки и така тромави. Зверски ухапва един, другия награбва и извърта ръката му в обратна посока, чува нещо да се троши и пука. Ха!
До него се е изправил още някой — едър и посребрен господин с ръжен: Боб Фоулбъри, бивш сержант от военноморските сили, се възправя в защита на съпругата си.
— Да ти го начукам! — крещи Боб. — Начукам! Начукам! Начукам! — и с всеки вик удря с ръжена точно в целта — но забавя все повече, старите мускули го предават. Джо сграбчва ръжена му… не, то било парче викторианска желязна тръба, още по-добре — и му изкрещява: