Джо изръмжава и отново усеща горещината в гърдите си, нуждата да разкъса нещо с голи ръце, но после Боб Фоулбъри пъргаво се промъква покрай него и с комична точност натиска един гвоздей в тапета.
Огромна, дрънчаща желязна завеса пада помежду им, след това още една, а от тавана руква вода. Някъде започва да вие алармена сирена — като старомоден противовъздушен сигнал. Иззад метала се разнася вой на несдържан гняв.
— Задави се сега, убиец такъв! — казва Боб Фоулбъри със страст. След това на Джо: — Система срещу пожар и кражба, братята баптисти от Марсилия, 1921 г… — извръща се рязко и блъска по металната решетка. — Да влизате в дома ми? Да заплашвате жена ми? Да ме наричате старец? Е, победих ви, нали? Наричам се Боб Фоулбъри! С Ф, копелета такива!
Сисъли полага длан на рамото му и той се гушва в нея, облекчен и уплашен, а и видимо уморен.
— Няма време — заявява Мърсър.
Джо Спорк следва семейство Крадъл обратно на улицата и към поредната анонимна кола. Умората си чувства като огромно, тъмно езеро, по което плава и което скоро ще го погълне. И в същото време, докато благодарно се настанява на задната седалка за няколко минути — за час или колкото е нужно до следващото им убежище, чува себе си — на глас или не, не е сигурен — да си задава въпрос.
Защо винаги аз съм този, който бяга?
В полумрака под уличните лампи и в озарената от тях мъгла убежището в Сънбъри напомня на Джо на гигантски, изплют и олигавен бонбон. Леко му призлява от вида му. От друга страна, то е анонимно, в което като цяло е целият смисъл. Убежище: къща, в която да си на безопасно място. Напазарувана набързо от притеснен агент на недвижими имоти и платена в брой. Днес, в брой, без обсъждане и без посетители. Наясно ли сме? О, да, сър, и много благодаря.
Джо се убеждава, че гневът му се е оттекъл и заедно с него — и тръпката на надеждата. Искрено не вярва, че безопасно място съществува.
Ще бъде принуден да се крие вечно. Или — по-вероятно ще умре.
Гигантският бонбон има малко чукче за врата във формата на животинска глава. Може би е следвало да бъде лъв, но повече прилича на овца. Мърсър се тутка с ключа и пуска вътре малката банда бегълци с недоволна забележка:
— „Хартикъл“ беше по-красив.
Поли кима:
— Да, така е. Но сега разполагаме с това…
Обръща се към Джо и го оглежда. Внимателна е. Приятно е, когато онзи, който се тревожи за теб, се държи мило. Означава, че наистина го е грижа. Джо отново се чувства уморен — дотолкова, че се чуди дали изобщо някога ще успее да си отспи. Пита се дали ще сънува електрически шокове. Дали ще успее да я държи будна. Дали тя все още иска да споделя леглото си с него, ако той плаче насън…
Мърсър се мушва помежду им, на път към стълбите.
— Имам резервни дрехи. Хубаво ще е да се окъпеш, Джо, не го казвам нелюбезно, но смърдиш достатъчно зле, та хората да го забелязват, а не искаш да бъдеш забелязван.
Така ми било писано. Не вдигаш шум. Не искаш да бъдеш забелязван. Плащай навреме, изпълнявай поръчките, играй по правилата. Не се дръж зле. Прави каквото ти се казва и всичко ще бъде наред.
Само дето изпълнявах всичко, а нищо не е наред.
Бастиън е отпуснат и размазан от мъка. Скимти съвсем тихичко. Джо го люлее. Златотканата пчела — онази, която Тед Шолт даде на Джо в Уиститиел — изпълзява от чантата на Поли и полита полека из стаята, сякаш е опечалена. След малко се настанява на пластмасовата полица.
— Съжалявам — казва малко рязко Мърсър, появил се отново, вече по джинси и риза. — Сторихме всичко по силите си, но просто не успяхме да те намерим. Всичко изпробвахме, Джо. Честна дума. Няма лъжа… — Сам си кима. — Както и да е. В момента най-важната ти нужда е да се измъкнеш от страната, да се скриеш някъде, и то дяволски бързо. Поне толкова можем да сторим. Ще ти трябва също фалшива самоличност за пътуването, за след това и такава, под която да живееш, както и една или две за спешни случаи. Трябва да изчезнеш.
Джо свива рамене. Мърсър се колебае, после добавя:
— Много сериозно те издирват. Ама много. Разбираш ли ме?
Джо изобщо не е изненадан.
— Какво съм сторил? Да не съм взривил парламента?
Не кипи от горчилка. Винаги е имал усещането, че няма смисъл да взимаш проблемите навътре. Просто проявява глупаво, празно любопитство. Не му е останало накъде повече да потъва.
— Не — отвръща тихо Мърсър. Плъзва по масата един таблоиден вестник. На първа страница има статия за пчелите и карта, която показва маршрута им по света, конфликтните точки са маркирани с малки пламъчета. Адвокатът въздъхва и отваря вестника. На четвърта и пета страница — веднага след Белинда Карлайл само по дънкови шорти — открива „СПОРК: КРЪВТА ЗАГОВАРЯ!“ и „КРУШАТА НЕ ПАДА ПО-ДАЛЕЧ ОТ ДЪРВОТО“. Зловещи снимки на местопроизшествия от места, на които Джо никога не е стъпвал, телата са завити. Има стари снимки, също и нови. История на насилието.