— Предполагам.
Ето така се стига до обутите на краката на Джо плодове на този странен разговор, които са твърде добре дошли между неподлаганите му на педикюр стъпала и ледения под.
Коженият шлифер обаче е предпазна мярка срещу нападение. Джо притежава халат — или по-скоро хавлия за баня, — но макар тази дреха да е по-удобна за носене, тя също така е и по-уязвима. Джо Спорк обитава надстройката на складовото хале, в което се намира работилницата му — работилницата на дядо му, Бог да го прости, — в овехтял, тих лондонски квартал недалеч от реката. Напредъкът на прогреса е подминал тази част на града, понеже гледката е сива и ъгловата, а в халето силно мирише на речна тиня, та Джо на практика се шири самичък в цялата огромна сграда, макар да е, пресвети небеса, донякъде обвързан и с банки и наемодатели. Матю — както се наричаше безпътният му баща — се отнасяше небрежно към дългове на хартия; парите бяха нещо, от което винаги можеш да си откраднеш още.
Като става дума за дългове, когато умува върху веселите дни и мрачните мигове от времето, прекарано като наследник на престъпник, Джо понякога се чуди дали Матю някога е убивал човек. Или по-скоро дали е убивал хора. В крайна сметка гангстерите ги тегли към доста кървави спорове помежду им и изходът от подобни спречквания често са тела, преметнати като мокри кърпи върху столове в бара или зад воланите на коли. Дали нейде е скрито тайно гробище, или има свинеферма, където са положени за вечен отдих последствията от духовитата аморалност на баща му? И ако е така, каква законова отговорност наследява синът му по този въпрос?
Всъщност приземният етаж изцяло е отдаден за работилница и мострен салон на Джо. С високи тавани, загадъчен, пълен с предмети под противопрахови покривала. Най-интересните са увити в дебел черен найлон и подредени най-отзад „за третиране срещу дървояди“. В последно време тези предмети обикновено не са нищо повече от магарета или пейки, сложени така, че да им се придаде внушителен вид за пред клиенти, но има и истински, скъпи антики — часовници, музикални кутии и най-доброто: ръчно изработени механични автомати, изрисувани, орнаментирани и пищни, от времето, когато „изчислител“ е бил приятел, способен да брои, без да си гледа пръстите.
Невъзможно е — дори отвътре — да не разбереш къде се намира складът. Миризмата на стария Лондон се просмуква през влажните дъски на мострения салон, сочна от нотки на река, тиня и гнилоч, но по някаква прищявка на дизайна и стареещото дърво никога не прераства в непоносима смрад. Светлината от процепите на прозорците — високо над приземния етаж и матови от пълното с кръстосани телчета бронирано стъкло — в момента пада върху не по-малко от пет единбургски часовника с дълги кутии, две пианоли и един странен предмет, който е или механично люлеещо се конче, или нещо no-outre[5], за което на Джо му се налага да намери по-специален вид купувач. Тези страхотни попадения са обкръжени от по-дребни ефимери и често срещани артикули: телефони с манивели, грамофони и странни дреболии. И пак там, на подиум, стои и Часовникът на смъртта.
Всъщност е просто викторианска джунджурия, нищо повече. Извисяващ се скелет в пелерина кара от дясно на ляво колесница, така че — според западноевропейския наблюдател, който е свикнал да чете от ляво на дясно — все едно идва да ни пресрещне. През рамо, за лесна коситба, безгрижно е преметнал коса, има си и кльощав жребец със злобно изражение, който тегли цялата конструкция все напред до безкрай. Предното й колело представлява черен часовник с много тънки костени стрелки. Няма камбанка — посланието вероятно е, че времето минава незабележимо, но въпреки това тече. В завещанието си дядото на Джо изрично го е приписал на наследника си за „специален размисъл“ — механизмът е много хитроумен, мотивиран от атмосферните флуктуации, — но като малък Джо се е ужасявал от часовника, а като юноша е презирал безгласното му, зловещо обещание. Избягва да го гледа дори сега — особено сега, когато в задното си огледало съзира отминалата тридесетгодишнина и четиридесетакът му се цупи на пътя пред него; сега, когато изгарянията от поялника и дребните ранички зарастват малко по-бавно, а стомахът му е не е като дъска за пране, а по-скоро е удобна подплатена пейка.
Часовникът на смъртта пази и единствената му срамна тайна — малък, практичен реверанс пред миналото и финансовата нужда. В най-тъмната част на склада, близо до протеклия участък от стената и покрити с мръсен прашен чаршаф, стоят шест стари слот-машини — оригинални едноръки бандити, — които Джо преустройва за свой стар познат на име Йорге. Йорге („Йоооррр-ге! Със страст като Пастернак!“[6] — както се представя на новите си познати) върти няколко бордея, в които като основни атракции се предлагат хазартни игри и други пороци, а задачата на Джо е да поддържа тези традиционни машини — които сега раздават не просто пенита, а жетони за ценни награди и интимни услуги — и систематично да ги саботира, така че да се отплащат само в редки случаи или съобразно личните нареждания на Йорге. Този дребен компромис е и цената на запазването на бизнеса с часовниковите механизми.
6
През 2012 г. Джо Пастернак — помощник-треньор на баскетболния университетски отбор на Аризонския университет — отправя пословично страстен ритник в краката на Йорге Гутиерес, играч на Калифорнийския университет. — Б. пр.