Все пак не се налага да взривява вратата — и по-добре, предвид какво може да се крие зад нея. Ключалката с комбинация е стара и доста хубава — с пищни бронзови циферблати, гравирани с римски цифри. Правени на ръка, предполага той. Отвори вратата с рождения ден на Лизи, както е казал Шолт, и, да, така е: XXI–IV–XXVI свършва работа — появата на бял свят на Нейно Величество кралица Елизабет II[133].
Когато Джо отваря вратата, навътре нахлува въздух Отвъд има още една врата, един вид прахоуловителен шлюз и на стената висят няколко манивелни фенера. Джо взима един и завърта ръчката няколко пъти. След това минава през вътрешната врата.
Стаята отвъд е относително тясна — по-скоро като тунел, — но е огромна. Леко се спуска под наклон надолу в земята — близкият край, който води на бял свят, е на нивото на външната повърхност. Джо вижда пред себе си и онова, за което е дошъл. Безкрайни редуващи се шарки се вият по въплъщението на чиста мощ. Бойлерът е по-висок от него и дълъг като автобус. Вагоните се губят в далечината. Дали са десет? Или дванай-сет? Всеки един е съвършено изработен с цел дълготрайност и всеки е леко различен. Названието е гравирано на черния скотобойник отпред: „Лъвлейс“.
Отвън влакът изглежда метален, но е възможно да е включен и някакъв друг материал — гума, керамика… Джо прокарва ръка по корпуса. Повърхността е прохладна и леко влажна, понеже е покрита със защитен слой масло. Ухае на въглища, на кожа и дърво — уютно приветливо. Майсторът прокарва лъча на фенера по вагоните и започва да придобива представа за композицията и размерите й. Влаковете са нещо познато — дрънчащи дронове, които изсвирват покрай теб или криволичат през провинцията; пътническите влакове имат прозорци, през които да видиш забързани родители или граждани, натъпкани като сардели. Товарните влакове в днешно време са рядкост. Налага се да следиш за тях по локалните линии или по страничните, или да седиш в спалнята на Поли Крадъл и да ги чувстваш как минават. Джо Спорк поглежда към Поли. Тя крачи смълчана зад него и плъзга показалец по повърхността на „Лъвлейс“. Там, където докосва вагона, се трупа тънък пласт от прах и песъчинки. Поли се усмихва, все едно й е подарил диамантен пръстен.
Следващата врата има за символ патешко краче. Кучето Бастиън внезапно джафва и се мъчи да докопа марката от чантата си. Поли свива рамене:
— Тази трябва да е.
Те отварят вратата и се качват на борда. При разхерметизирането на вагона се чува тихо съскане, последвано от равномерно шушнене, щом се включва вентилационната система. Е, Джо поне се надява да е вентилацията, а не устройство, което пълни влака със смъртоносен газ. Подушва наоколо и се чувства като идиот, но тъй като не пада и не умира, приема, че въздухът не е отровен, и пристъпва напред.
Във вагона фенерът очертава две работни маси. Едната е накамарена с уреди и покрита с вече познати драскулки, редици математически уравнения, парчета метал и други, по-неясни субстанции. Другата е идеално спретната, почти празна. Менгеме, подредени инструменти… Дениъл.
Да, момче. Тази беше моята. Седяхме гръб до гръб и се трудехме, и аз изслушвах разочарованията и триумфите й и никога не й казах колко силно копнея да се върне, понеже знаех, че тя вече няма място за мен. Или за Матю. За теб. Тя просто си умираше да поправи нещата.
Джо се пресяга и докосва масата. Дарява й милувка, дружески жест.
След това чува глас и се обръща, за да види жена, направена от светлина.
— Здравейте — казва жената. Пристъпва напред. Цялата е лъчезарна — като сянка наопаки. Джо се озърта и открива, че тя е съставена от светлинни лъчи от стотици малки лещи из Целия вагон, които се отразяват в колона от влага във въздуха. Лицето й е неясно. Успява отчасти да различи профила, когато жената се извръща на една страна, както и очертанията на лицето й, когато говори. Гласът й е запис, много по-добър от тези в колекцията на Дениъл — и веднага щом Джо го осъзнава, се досеща и за името й. Франки Фосойо.
Той изучава чертите й — или поне се опитва — и когато образът се обръща и се раздвижва, тя му се струва позната, макар че не е сигурен дали е заради собствени стари спомени за Франки или от отражението й в Дениъл и Матю.
Цялото това прозрачно видение е… Не точно неземно. Доста земно си е, просто е брилянтно изпълнено. Триизмерно магическо шоу със светлинен фенер. Холограма без лазери. Точно каквото може да се очаква от гений, построил машината на истината под формата на пчелен кошер.