От джоба си Джо вади ключовете за колата и нежно ги прокарва пред голия панел. Да, ето — ключовете мръдват към дървото, като че се люлеят на вятър. Магнит, този път отвътре, така че всякакъв метал ще може да задвижи райбера. Няма шарка обаче. Как да знае какво движение отваря панела? Подозира, че евентуална грешка може да има по-сериозни последици от проста загуба на време. Към момента на записа Франки вече се е научила на предпазливост, Джо е убеден поне в това. Чуди се дали ще сработи механизмът на зареден преди десетилетия капан и дали, ако не го обезвреди скоро, няма да го взриви просто защото във вагона има човек. С колко ли време разполага? Кога призракът на баба му ще реши, че той не е неин наследник, а враг?
Джо сбира мислите си върху предстоящата задача.
Няма шарка. Линията на шева? Черта като единица? Не. Безсмислено е. Квадратният панел? Изглежда… твърде лесно и отново е лишено от значение. Няма как да е сигурен. Франки е обладана от увереността, за добро или зло. От знанието. И все пак няма шарка… Празно е. Няма шарка там, където би трябвало да има такава.
Той се отдръпва, обмисля контекста и разплита пъзела.
Каква е догмата на загадката?
Празнота. Нищо там, където следва да има нещо, много двоично твърдение… не единица, а нула.
И ето ти го отговора.
Добре, нула. Която се чертае в коя посока? Как сръчната и с двете ръце французойка супергений е писала числата си?
Както й се харесва.
— В коя посока? — мърмори Джо.
Поли Крадъл коленичи до него и го целува по челото — като благословия. Рисува кръг с пръста си и той осъзнава, че двамата едновременно са проумели едно и също. Увереност. Сигурност. Той си позволява секунда да се възхити на присъствието й, на изумителния й ум, за миг го вижда като прелестен механичен ангел в главата й.
— По посока на часовниковата стрелка — казва тя. — Разбира се.
Часовникова стрелка. Последно съобщение до Дениъл.
Стори го и всичко ще бъде наред. Ще се справим.
О, Франки!
Джо мести ключа в кръг, като започва от дванадесет часа и се движи надясно. Миг по-късно панелът се отваря. Той наднича вътре и вижда малък, солиден вързоп експлозиви. Ако беше задвижил ключовете наобратно… Е, много е доволен, че не го е сторил.
Джо бръква в кухината и измъква няколко страници, написани на ръка. Прелиства ги и ги слага настрани.
— Какво е това? — пита Поли.
— Указания за изключване — отвръща Джо и когато тя го поглежда инатливо, обяснява. — Добре де, не са точно указания. Списък кое в какъв ред трябва да се счупи, за да не свърши светът. Списък за саботаж.
От мястото си в чантата на Поли Крадъл Бастиън шмръква през малкото си носле и изръмжава.
Готов съм, часовникарю. Да продължаваме.
Джо Спорк поглежда към кучето.
— Толкова ли е просто, а?
На излизане затварят вратите и оставят всичко точно както си е било. На железопътната гара Джо отмъква нова кола.
— Сега накъде? — пита Поли.
Часовникарят бърка в джоба си и й подава полароидната снимка на Матю и Там.
— При снабдителя на джентълмените.
Добирането до дома на чичо Там отнема повече време, отколкото Джо очаква, понеже ужасно много хора напускат Лондон. Радиопредаванията са пълни със загрижени вярващи и неуверени реалисти. Всяко студио си е намерило някакви специалисти за гости: математици катастрофисти, адвокати и комици до един спомагат за хаоса. Все още е трудно да се нарече паника. По-скоро е несигурност, като слухове за буря.
Къщата се намира в края на тясна алея.
Чук-чук.
— Кой е?
— Аз съм, Там.
С наскоро отмъкнат „Мерцедес“ и приятелка, която и сама по себе си изглежда престъпно прекрасна.
Там връща отговор обратно през вратата:
— Не, не, тук му е мястото да кажеш „О, нима е станало проклето пет заранта? Много съжалявам, сигурно съм изкукуригал напълно…“.
— Чернилка и горчилка, Там. Джо Спорк е.
Чичо Там — по-жилест и посивял, но определелено лично той — отваря с трясък вратата и зяпва госта си с грейнали на сбръчканото лице очи на лемур.
— Мамка му. Ша река, че е било неизбежно… Абе, млади ми Лохинвар, дето си в нелегалност и чума за всички домове, аз учил ли съм те, че хората от Пазара си нямат имена? Не казваме „еди-кой си е“, а „наричат ме“ и причината не е феите да не могат да ни извадят зъбите, когато спим с отворени усти по време на Лятната нощ, а просто за да можем винаги да отречем случилото се, та на стария Там да не му се налага да прибягва до „аз съм дърт пръч, офицер, твърде малоумен да познае търсен негодник, когато го видя“… — И добавя „Здрасти“, загледан в Поли Крадъл. — Ми добре, премислих, вземете влезте. Аз как се казвам?