— Хич и не знам — отвръща хитро Поли.
— Правилно са те отгледали — одобрява Там. — Не като Лохинвар. Винаги е бил проблемно дете.
— Дойдохме тук с крадена кола и той ще ми вземе още по-готина на тръгване, за да се чукаме като зайци по АЗОЗ — весело го информира Поли.
Там я поглежда и после простенва.
— Исусе — казва, — ама съм остарял.
Оставя вратата отворена, докато се тътри мрачно обратно навътре.
Двамата го следват. Там живее в бунгало и си тътри единия крак. Джо си мисли за страхотния крадец на коли от едно време и му става тъжно.
Къщата е претъпкана и не е много топла. Би трябвало да притежава овехтяло изящество, но няма такова. Просто е самотна. Лавиците по стените са пълни с книги — стари научнофантастични романи, смесени с броеве на „Юропиън Таймтейбъл“ и списания, които Там не е изхвърлил. Един рафт е запълнен изцяло с дневници на стари корабни компании.
— Търсят ме, Там. Търсят и нея, така предполагам.
Чичото не отговаря директно на Джо. Поглежда към Поли
— Кълна се в Бога — мърмори си, — той го прави, за да ме ядосва. Ой — обръща се към Джо, — ако не ми казваш, няма откъде да науча и не може да ме приберат, задето не съм се обадил на ченгетата, нали? Ще приема, че това е жално пъчене на хлапе с хубава работа, което иска да впечатли стара дружка на татко си. Ти, гигантски сплескан хуй. Какво искаш, Лохинвар? Ти и момичето ти с непослушните крачка?
— Трябва ми нещо, Там. Не е кой знае какво.
Там го изпепелява с неодобрителен поглед.
— Същият си като него. И той все това повтаряше, преди да изтърси изявление от рода на „Там, стари приятелю, чини ми се, че контесата на Коремокъркорис има прекалено много диаманти, пък нашите не ни стигат, тъй че си вземи инструмента, отиваме да катерим северната стена на връх „Къркорис Хол“ и докато се усетя, вече стоя пред ченгето и моля за милост, че и се преструвам на пълен идиот междувременно. Та, какво търсиш?
— Каквото е оставил при теб.
Там се мръщи:
— Сигурен ли си? Светът се мени, Джо. Сега не му е времето за живота на Матю.
— Сигурен съм.
Чичо му го премерва с поглед, после кима с думите:
— Трябваше да попитам, преди да ти го предам. Матю ти остави наследство. Каза, че никога няма да ти потрябва, но въпреки това го остави. Вярваше в предварителното планиране, когато това го устройваше…
Надрасква нещо на лист хартия: три числа, после буква и още три числа.
— Зад ъгъла е — казва Там. — „Макмадън Сторидж“. Сега е много модернизиран, но нищо не се е променило съществено. Първото число ти казва коя врата да използваш. Буквата е за етажа, а последната цифра — кой контейнер търсиш. Всичко е заключено, разбира се.
— Къде е ключът? — пита Поли Крадъл.
Там се ухилва.
— Ами, виж сега…
Джо Спорк отвръща на усмивката му — провесен по вълчи език наднича под овчия му костюм.
— Ако ти трябва ключ, значи няма да имаш полза от съдържанието на склада…
Поли убеждава Джо да не блъска колата в оградата, което е първата хрумнала му идея, така че вместо това той срязва телта право под охранителната камера. Поли очаква да се задейства аларма, но не се случва нищо.
— Повечето си нямат такава — обяснява Джо, — а и тези с алармите… това е посегателство върху обществена собственост, не частна. Полицията ще пристигне на заранта. Охраната няма да излезе да види какво става освен в краен случай. Дори ако камерите работят, а случаят вероятно не е такъв, понеже тази не е включена в нищо. По-голямата част от света си цъка по този начин. Просто приема, че не ти стиска да провериш.
— Мисля, че е безжична… — обяснява предпазливо Поли Крадъл. — Виждала съм я в каталога.
— Хм… — Джо надзърта в малкия обектив. Внезапно му се струва твърде буден. — Тогава по-добре да побързаме.
Ухилва се, непоклатим, и Поли се разсмива.
Малко по-късно, в тъмното до ръждивата желязна стена, той използва същите ножици за желязо върху катинара на вход 334. Вмъква се, после затваря вратата и светва лампите.
— Уха — обажда се Джо Спорк след малко.
Това без съмнение е най-оранжевото място в цяла Англия. Сигурно и в целия свят. Ред след ред номерирани оранжеви кутии, а зад тях — оранжеви врати, вградени в оранжеви стени. При това не става дума за меко, залезно оранжево или бояджийско оранжево, а за яркото, пластмасово оранжево на намазани с восък плодове, които не признават компромис. Такъв цвят ще ти позволи да си намериш контейнера дори във виелица или след лавина.