След този изблик се обръща отново към Хон Дон sotto voce и на лицето му внезапно е изписан абсолютен хлад, сянка от дните и нощите в малката стаичка в „Щастливите декари“. — Тъй значи, целият си мой, дърт пръч такъв, иначе жена ти ще бъде нещастна до последния си час, чу ли ме? Понеже първият ти проблем ще бъде да й обясниш какво правиш с две момичета от хора в „Розовия папагал“ и това ще е нищо — абсолютно нищо — в сравнение с чудото, което ще настане, когато стане ясно в чия дневна си бил и кой те е издал, по-точно аз, в момента най-търсеният човек във Великобритания, ще разровят и найдребните подробности от живота ти и ще го прецакат така, както и моя. И понеже нищо няма да открият за мен (което само ще ги направи по-подозрителни) и без съмнение има няколко замразени яйца, които предпочиташ да не се покажат, след това, ако не съм мъртъв, ще дойда в дома ти като пречистващ огън и ще те покося така, както никога не са те покосявали, кажи алелуя!
Той размахва ръце високо във въздуха и се усмихва на епископа, който кима доброжелателно и се скрива зад „Файненшънъл таймс“. Хон Дон го гледа гневно.
— Какво искаш?
— Адреси, Доналд. Имена и места. Искам да знам за живота и любовта на един дебелак и един слабак, достойни представители на сивата зона на славните ни правителствени служби. Също така изисквам да използвам някой от по-уединените ти… не, нека разширим изискването и да речем „звукоизолирани“… имоти. Смятам, че имаш няколко на границата на Хемпстед Хийт, които са идеални за целта. Ще поговорим за това in camera[140]. Е, разбрахме ли се за основното?
— Да — съска Хон Дон през стиснати зъби. — Определено.
Петнай-сет минути по-късно Джошуа Джоузеф Спорк е затънал до уши в лавина от местни вестници, откъдето изрязва малките обяви за скритото послание: съвършено въплъщение на параноидна шизофрения. Хон Дон се е оттеглил в друг салон, без съмнение утешава трескавото си чело с чифт екзотични танцьорки. Поли Крадъл се навежда на бара и слуша мърморенето на любовника си.
— Не, точно така, това е „Адвъртайзър“. Добре. Значи… „Ела си у дома, Фред, всичко е простено“, добре. Това е „Кроли Сентинъл“ и под него… ха! Тогава „Яксли Таймс“, точно така. „Бъди моя, Абигейл, бъди моя!“, което е малко прекалено и мисля, че… о, дявол да го вземе, истинска е, добре… — И тъй нататък в порой от накълцани изрезки, които се трупат отстрани. След малко Джо се ухилва. — Намерих дамата!
Поли протяга ръка, после се спира.
— Аз какво да правя?
— Нищо! Готово е. Но ето, помогни ми: никога не съм бил особено добър в тази работа. Като кръстословица е… Виж: „За продан: три еднакви планински бегача. Делба при развод, през март имуществото се присъжда на банката“. Това е датата. 3 март, нали? След това тук: „Пей с нас в „Звука на музиката“, Токсли Армс, „Довър Стрийт“. Билети само с предварителна продажба“. Значи „Довър Стрийт“. Но коя точно, понеже са няколко, и кой номер или какво би било… Уф! — Джо е разочарован. Третата изрезка очевидно не съдържа отговори. Поли Крадъл наднича в нея.
— Дали не става дума за Токсли?
Той зяпва.
— Да! Карам отзад напред. Токсли Армс е входът. Пъб. Пъб във… — той пак поглежда третата изрезка. — В Белфаст? Не може да е вярно.
— Да не е корабът?
— Да! Онзи по Темза! Пъбът, най-близкият до кораба „Белфаст“. Там има вход към Обхода. Да. Точно така… — Майсторът отново се ухилва. — Облечете си най-хубавата рокля, уважаема Крадъл, и си сложете обувките за танци. Ще ви водя на Нощния пазар.
Пазарът изглежда и различен, и все същият — днес е в огромна водна цистерна от времето на Хенри VIII, пресушена за преоборудване и напълнена с дървени щандове, окичени със светещи пръчки в барокови фенери и електрически лампи на пружина, мирисът на вода е отблъснат посредством ароматизатори, от които струи ухание на свежи цветя (крадени, както гордо обявява табелката, от химическа компания в Харчестър, която специализира в ароматни средства, по поръчка се доставят и други аромати). Хората първо поглеждат към двойката, после ги зяпват: Д бегълци! Но по-възрастните, а и по-пъргавите, се заглеждат за по-дълго и виждат Джошуа Джоузеф Спорк с развратница в обятията и с гангстерска шапка и се досещат, че се мъти нещо, така че по криволичещия централен проход от сергия на сергия се разнася шепот: Това момчето на Матю ли е? Мили Боже, колко е едър! И е направил нещо да разстрои куките, но не е каквото казват, поне толкова знам…