Вместо отговор Джо изважда от джоба си един от солидните диаманти на Матю и го слага на масата.
Йорге засиява:
— Добре, мистър Спорк влиза в играта. Страхотен ден! Кажи ми какво ти трябва.
— Телефони. Непроследим кредит. Може ли датският ти посланик да ни намери самоличности, годни за използване днес, още сега?
— Ми че да. Аз слагам от твое име пари в сметки, ти плащаш в камъни. По семейна тарифа. Важи завинаги, освен ако не се разприказваш. Ако си купиш ферари и го разбиеш на „Пел Мел“, имаме сериозен проблем… — Йорге се разсмива, после вижда замисленото изажение на Джо, който се чуди какво в действителност може да му се случи. — Оу, мамичката му. Досущ на Матю приличаш. Не прави така, изкара ми ангелите. Добре, какво друго?
— Кажи на Пазара, че събирам хора за една работа.
— Голяма ли е?
— Най-голямата досега. Не се шегувам, Йорге. По-голяма от всичко друго, дето е правено. Те ми трябват, Йорге. И аз им трябвам. Дори старите бойни коне. Всичките.
— Не мисля, че те смятат, че си им нужен, Джо. Според мен по-скоро биха искали да отидеш в Ада.
— Не и за този номер. Аз съм единственият, който може да го извърти.
— Що за задача е?
— Охранителна.
— Да заобиколиш охраната?
— Да застанеш на пост. Да спреш убийство.
— Чие?
— На вселената.
Йорге го зяпа, после зяпва диаманта, после Поли Крадъл. Тя кима.
— Шибаната вселена ли ще убиват сега пък?
— Може би.
— Не просто света, което, между другото, си е напълно достатъчно.
— Светът е само началото. И всички на него.
Йорге отпуска глава назад и се взира в тавана, все едно е изтощен.
— Туй ще да е свързано с пчелите, а?
— При това доста свързано.
— Пчелите не са хубаво нещо. Слуховете разправят, че всеки, който се бърка в тази история с пчелите, ще види вътрешността на един невидим гнусен затвор за терористи. И ти — наистина те издирват сериозно, Джо. Ти може и да си от лошите. Случва се добрите хора да откачат изведнъж. Започвам да си мисля, че може и да не е хубаво да ти помагам чак толкова, дори заради честта и семейството и тъй нататък. Дори срещу много хубав диамант.
— Познаваш ли ръскинитите?
— Онези шибаните монаси-копелета-садисти-ебалници ръскинитите?
— Да.
— Знам ги и искам да си ги отлепя от шибаната подметка.
Джо се ухилва:
— Те са на отсрещната страна. Искат ме мъртъв.
Йорге кима.
— Добре, тогава сигурно не си от съвсем лошите… — Той разкършва глава наляво-надясно, като човек, който се пази от удари. — Не си от лошите. Но играеш в шибаната висока лига, дори да не се стига до края на света, определено. Опасна щуротия.
— Крале и принцове, Йорге — казва Джо сериозно, с най-добрата си имитация на Матю. Йорге не успява да сдържи усмивката си.
— Разбира се, Джо. Крале и принцове, помня аз. Но… вярно ли? Шибаната вселена?
— Така изглежда.
Йорге въздиша:
— Да ти го нашибам, Джо. Не си идвал тук от двайсет години, а сега искаш да спасиш сътворението?
— Аз съм Спорк. Ние не играем на дребно.
— Да. Предполагам, че е така.. — Йорге завърта огромната си глава и те чуват как прешлените му пукат през пластовете плът.
— Да ти го нашибам, Джо — казва пак, умолително. После, като един вид съгласие, добавя: — Мамка му.
В дневния свят Хон Дон е оставил плик на рецепцията на „Пеблъм“ заедно с твърди инструкции Принцът да не бъде допускан в сградата. Подкрепил е тази заповед с някакъв странно аристократичен вид измислица, та като връчва на Джо плика, портиерът е хем твърд решен да не го пусне, хем го гледа с възхита. В посланието на Дон има няколко печатни страници, ръкописна бележка с два адреса и връзка домашни ключове с етикет, който сочи към трети.
В случая, смята Джо, бързината е най-важното. Не трябва да спира, а само да набира инерция. Дори много дребен предмет, ако се движи с нужната скорост, може да нанесе сериозен удар.
Поглежда към Поли Крадъл.
— Няма нужда да участваш в това.
Тя изсумтява:
— Точно обратното. Това е нещото, което ти не трябва да правиш.
Той я зяпа.
Поли вдига вежда и продължава:
— Ще стигна дотам да предположа, че дори не можеш да го направиш. Един Господ знае какво ще се счупи у теб. Харесвам те луд, Спорк. Не те искам в кататония.
— Но…
— Аз ще се занимая с това, Джо. Ти ще стоиш настрани и ще гледаш. Без възражения. Време е да ме видиш какво мога — тя се мръщи. — Макар че… за тая работа май ще ми трябват допълнителни мускули. Не — добавя Поли, щом той веднага отваря уста да се пише доброволец. — Не този тип мускули. По-убедителни.