На кука на нивото на раменете виси фенерче с динамо. Джо се подхилва, че светилничетата с манивела в момента са върхът на модата. Конкретно това го е направил под наблюдението на Дениъл, още деветгодишен. Двамата дори надуха заедно крушка — стъклено балонче с жичка, напомпано с инертен газ. То гръмна почти веднага и се наложи да го заменят с крушка от магазина.
Бялата светлина на фенерчето разкрива мешавица от дреболии — порцеланова крава, червено-черна каша, която — както Джо знае — е пълна с гниещи гумени ластичета, ужасяваща марионетка с отрязани конци. И пак там, на отсрещната полица — твърда кожена кутия в прозрачна найлонова торба, която да я пази от влагата — колекцията плочи на Дениъл.
Джо я сваля и после, по причини, които не разбира напълно, изважда една плоча наслуки и връща останала част от колекцията обратно на рафта. След малко вади от джобовете си още два предмета — и двата са скорошни придобивки — и ги поставя до торбата с плочите.
Това е върхът на параноята. Все едно да проверяваш под колата си за бомби, понеже на асфалта има парче жица.
Джо пъха плочата под шлифера си и така я връща до работилницата.
Грамофонът е класика: с фуния в наситено кафяв махагон и корпус от лакиран дъб, дискът му е покрит с филц и обкован в сребро. Дори ръчката е красива. На Джо са му потрябвали месеци да го ремонтира. Предишният собственик го е съхранявал на таван, пълен с прилепи.
Навива го полека, понеже дори в нетърпението и възбудата си човек не бива да припира дамите. Иглата е стара, така че слага нова. След това си прави чаша чай и прочита надписите на калъфа. Слим Гаярд. Джо никога не е чувал за Слим Гаярд. Високият, паякопръст Слим, който пие по бутилка уиски на всяко представление и пуши цяла нощ, и може да свири на пиано с обърнати наопаки ръце. Не, забележете, с кръстосани длани, докато той самият е легнал върху столчето пред пианото, а с наистина обърнати, с кокалчетата на пръстите надолу.
Джо поставя плочата на филца и слага иглата.
Определено не свири Слим Гаярд. Поне толкова е ясно.
Женски глас — мек и стар, и изпълнен с емоция. Дамата не е англичанка. Французойка? Или нещо по-екзотично? Джо не е сигурен.
— Толкова съжалявам, Дениъл.
Кофа с ледена вода се изсипва върху главата му и се стича по врата. Косъмчетата по ръцете му са като виновна нощна стража — до едно стърчат в стойка мирно. Невъзможно, невъзможно. Глас на мъртва жена. На мъртвата жена. Съвсем личната семейна призракиня на Дома на Спорк — и е заговорила тъкмо Джо. Няма коя друга да е. Коя ще тръгне да се извинява на Дениъл Спорк върху запис на плоча, направен в малка будка в „Селфридж“ за няколко имперски пенита? Коя друга би скрил Дениъл по този причудлив начин, като захвърли братлето Слим и премести на тази плоча етикета от средата, та никой никога да не разбере какво си има?
Франки.
— Толкова много съжалявам! Не мога да остана. Имам работа. Това е най-великото, което съм правила. Най-важното. Ще промени света. Истината казвам, Дениъл. Кълна се — истината ще ни освободи!
Наситен, прекрасен, гърлен… Глас като на Едит Пиаф. Като на Ърта Кит. Глас, изпълнен с цялата страст и съжаление на бежанец, и с увереността на пророк.
— Никога не бива да издаваш тайната. Иначе ще ме спрат. Онова, което се налага да сторя… ще изкорени толкова стари и изгнили дървета, и има хора, които са си построили къщи от тях. Има мъже, изсечени от тази дървесина. Всички лъкове и стрели на света са направени от нея, а аз ще я съсипя. Ще ни направя по-добри, отколкото сме. Трябва да сме по-добри от сега!
Джо чака тя да каже „Обичам те“, но Франки не го прави и другата страна на плочата е празна — безконечен безплътен шепот, като дъжд по стар улук от ковано желязо.
III
Пощуряване;
Сред плисета и знамена;
Не ти е обикновена музикална кутия
Еди Банистър се чувства като крава. Нещо повече, осъзнава греха си. Не по плътския начин, а в сърцето. Съгрешила е спрямо Джошуа Джоузеф Спорк. Всъщност дори го е насадила като мюре, макар и за добруването на човечеството и подобряването на човешката раса. Самоубедила се е, че няма нищо лично. Просто това е най-добрият вариант. Сега, загледана в малкото войниче играчка, което той така сръчно ремонтира, тя си спомня потиснатото разочарование на лицето му, когато разбра, че няма да му предложи друго, и се чувства гадна. Все по-сигурна е, че част от нея е кътала мъст по-дълго, отколкото Джей Джоузеф Спорк го има на този свят, и е избрала този начин да си отмъсти. Дълг, любов, идеализъм и жлъч са се излели наведнъж. Еди оглежда душата си и я открива пресъхнала.