— От лявата ни страна — обяснява екскурзоводката с жълтия чадър — виждаме имението „Шароу“. По принцип бихме искали да влезем там и да нахраним патиците, докато се възхищаваме на изумителната смес от архитектурни стилове… — Тя изрича всичко това, сякаш обявява нечия смърт. — …резултат от различни смени на собствеността на „Шароу Хаус“ по време на последните няколко века. Както може би знаете, „Шароу“ е била една от отбранителните структури на Лондон, датираща от времето на Хенри VIII. По време на кромуелския период е била обсаждана два пъти, но не е паднала в плен.
От автобуса се разнасят одобрителни възгласи. Това е точният тип поведение, което човек търси в един замък — освен, разбира се, ако няма намерение да нахлува с взлом в него.
През бинокъла на Джо „Шароу Хаус“ изглежда висока и странна, с едничка много щръкнала кула в центъра — нелеп римски елемент, изскочил от зала от шестнадесети век. На чертежите прилича на мишена. Оттук създава впечатление за копие или предупредителен знак.
Около главната сграда се ширят по-късни пристройки — викториански тухли и бял пясъчник, дори и щръкнала зимна градина от дърво и стъкло в стила на Франк Лойд Райт от едната страна на покрива — но всички те са запечатани и солидни и Джо разпознава ръката на ръскинитите — истинските. „Шароу Хаус“ притежава същата цялост и интеграция на дизайна, каквато е видял на „Лъвлейс“, същата сила. Притежава истинска защита в дълбочина — стена околовръст, охранителни гнезда, дори чудесен ров: лигава, зеленикава поляна с ширина двеста фута и единствен тесен мост, който води към главната порта. Откъм задната страна има древно укрепление — последица от кратко прераждане в ролята на важен команден пост по време на Блица — и къс участък релси, който води към гола стена; там е бил оръжейният склад на крепостта. Лекцията продължава нататък.
— Имението в момента е щаб на монашески орден, който специализира в църковна архитектура и грижа за сирачета и умствено болни, но напоследък тези функции се извършват в специално построени за целта заведения на друго място…
Джо старателно удържа юздите на изражението си при спомена за бялата стая. Да. Построени за целта. Точно така. Вижда чифт закачулени силуети да се тътрят по тревата, с бавни и съвсем леко сбъркани крачки. Хватката на Поли Крадъл се стяга на рамото му и той осъзнава, че е подсвирнал — не като в мюзикхол, а с изпускане на въздух през стиснати зъби. Всички го гледат.
— Сори — казва, колкото му е по силите по-датски, — имам газове.
Екскурзоводката се усмихва невесело и продължава по сценария си.
— За разлика от много от постройките на Хенри в тази така и не са държани неудобни съпруги или желани любовници, но тя си остава една от най-интересните неоткрити сгради в столицата. Съветвам ви да се върнете в друг момент, когато не е затворена, и да я разгледате.
— Защо е затворена? — обажда се елегантен дребосък от втория ред на автобуса, изпод един от онези найлонови дъждобрани с доста хирургически вид.
— Почистване — заявява жената с чадъра лаконично.
— Почистване ли?
— Да. Бихте си казали, че въпреки това можем да влезем, нали, но очевидно… Законът за здравето и безопасността забранява.
Дори японската група отзад е запозната с тази толкова британска мания. Всички се разсмиват.
Пред очите на Джо някаква жена, вероятно икономка, се навежда през един от прозорците да изхвърли нещо тръбовидно и отпадъчно в рова; маслените вълни внезапно се превръщат в кипнала, разпенена вълна.
Джо Спорк снема бинокъла от очите си и поглежда Поли Крадъл.
— Да — отвръща тя. — И аз го видях.
— Пирани? В Лондон?
— Така изглежда.
— Това е голяма щуротия, мамицата му… — възмущава се Джошуа Джоузеф Спорк.
Поли Крадъл провежда кратък разговор по телефона си:
— Да, здравейте, Линда от „Шароу Хаус“ е? Да, вече сме готови, дали бихте могли да… благодаря!
Миг по-късно лондонско такси избръмчава към портите. Джо гледа, намръщен виновно. Преди таксито изобщо да стигне до мостчето, то е обкръжено от облечени в черно монаси и войници, а шофьорът е свален на колене на чакъла, след това и проснат по лице.