Джо разопакова томито и оставя ръцете си сами да сглобят частите. Щракване, завъртане, цъкване. Елементарна работа. Очевидна. Изработката не е грубовата, но вещта е простичка. Макар че оръжието е елегантно по свой собствен начин. Джо разиграва пантомима: Няма да ме пипнеш жив, ченге!
Не е толкова смешно.
Вече внимателно, вдига оръжието на нивото на рамото си, избира варианта с единични изстрели и се прицелва по протежение на стрелбището. Издишва, прогонва напрежението от тялото си и след това се подготвя да получи отката, който ще последва. Загледан по дължина на дулото, държи отворени и двете си очи и прихваща манекена във V-образната чупка на задната мушка. Цели се в тялото, не храни илюзии за точност. Оставя се да почувства момента. В крайна сметка младият Джо копнееше за този миг повече от всичко друго на света и, кой знае защо, така и не му разрешиха да опита.
Дърпа спусъка.
Трясъкът е оглушителен. Струя огън излита от дулото и прикладът го ритва в рамото. Изстрелът се отклонява в мрака. Стиснал зъби, Джо стреля още пет пъти с предположението, че шестицата е късметът на стрелеца, и отива да види какви щети е нанесъл.
Няма такива. Манекените са непокътнати. Зад тях куршумите му са нацепили няколко дъски и са олющили стената.
Джо се взира в пистолета в ръцете си и се чуди дали ще заплаче. Вместо това се връща на столчето си и сяда. Вдишва дима на безполезното оръжие.
Няма си представа какво да прави. Предполагаше се стрелбата да повиши духа му. Вместо това го е смазала — вече е късно и съдбата на света очевидно виси на косъм.
Така че той седи и се взира в нищото.
Поли Крадъл пита:
— Имаш ли нужда от помощ?
Влязла е съвсем тихичко и сега леко побутва Джо по рамото. Пръстът й го обръща към нея и лека целувка бръсва устните му. Гневният мечок мачка вътрешностите му: Ще опазя тази жена в безопасност. Ще ухапя всеки, който се държи зле с нея.
Мечокът, най-малкото, няма съмнения.
Поли му се усмихва, сякаш е чула ръмжене в ума му, и се намърдва в скута му.
— Е, хайде де. Какво правиш?
— Търся Матю — признава й Джо.
Тя кима разбиращо:
— Но него го няма?
— Не.
— А защо Матю?
— Понеже това е по неговата специалност.
Поли се взира в часовникаря и после с извънредна прецизност издухва ругатнята право в лицето му:
— Глупости на търкалета.
— Какво?
— Глупости казах. Пълна мухльовщина. Какво… ха! — Тя губи дар слово. — Джо. Не трябва да търсиш Матю. Ти си си ти. Синът му. Но най-вече си ти. И ти си добър в тая работа! Погледни последните няколко седмици и ми кажи, че греша.
Той се кани да го стори, но Поли насочва единия си пръст право в окото му. Самостоятелен суперзлодей сама по себе си. Да. Това признание определено включва колегиално уважение.
— Добре — кима Поли Крадъл. — А сега ми покажи пистолета.
Когато го прави, тя си умира от смях.
— Стреляш с него както ти се ще да стреля, Джо — обяснява Поли Крадъл, когато отново си връща дар словото, — не така, както смяташ, че трябва. Да върви по дяволите трябването. Кажи го заедно с мен.
— По дяволите трябването — повтаря Джо добросъвестно и тя го кара да продължи до безкрайност, докато усещането за всевластие отново го извиси. Прекрасно е да си новият, безстрашен Джо, но също наподобява и плъзгав пън: той може да повърви известно време по него, но спре ли, губи опора и пада. Инерцията е важна, също и практиката. И е по-лесно в чуждо присъствие — пред някой, който може да се зарадва или обиди. Джо открива, че работи за публиката.
Поли му се ухилва възбудено от тъмното отстрани. Махва към пистолета: хайде де.
Джо застава широко разкрачен, превключва томпсъна на пълен автоматик и усеща както шлифера на раменете си, така и възбудата на някогашното дете в себе си. Това е оръжието. Онова оръжие. Оръжието на татко! Строго забранената неиграчка, пособие на гангстерския занаят.
Щура усмивка разтяга устните му; не кротката носталгия от първия му опит, а истинска откачалска радост. Той я оставя да оголи зъбите му, след това дърпа спусъка, все едно пуска на вода океански лайнер.
Пистолетът вие и подскача, разпраща ударни вълни по раменете и гърдите му. Джо се бори с него, сражава се да го наведе надолу, държи пръста си здраво върху спусъка. Гангстерите не стрелят като някакви загубеняци. Дявол го взел, не. Те се отприщват разгорещено срещу врага, причиняват щети на собствеността, оставят следа. Гангстерът не е снайперист. Той е буен, безгрижен, разгорещен. Той е луд като бръснат котак.