След това от източната врата влиза един господин. Влиза тихо, сякаш не го чакат с нетърпение. Усмихва се, ръкува се и маха на присъстващите, и оставя слухът да го направи по-голям. Разперва широко ръце и прегръща уважаван другар, чиято банка специализира в дискретността.
— Лиъм! — Възкликва новодошлият. — Чума да ме тръшне дано! Лиъм Дойл, да му се не види, чух, че си бил умрял!
— Нищо подобно! — виква старовремецът. — Не съм си отишъл още и майната им на онез, дето им се ще да е така! В старата касичка още има парички!
— Сигурен съм, че звънкат! — отвръща събеседникът му — Наистина съм сигурен. Можеш ли още да танцуваш, Лиъм? Едно време танцувахте фокстрот е Каро в къщата на Примроуз Хил.
— Да му се не види! — отвръща Лиъм Дойл. — Ми че така беше! В онези дни с всякоя бих си потанцувал. Сега… нямам представа. Не съм танцувал от… ох… ами… — И гласът му пресеква.
Но преди разговорът да се вкисне, приятелят на Лиъм казва:
— Обзалагам се, че още си го можеш!
И Лиъм потвърждава, че си е така, може си го, разбира се! Разбира се, че го може.
После идва:
— Здраво, Саймън, знам, че си ти, мили Божке, това жена ти ли е? Колко готино, кълна се, на кралица прилича и не говоря за нашата проклета кралица, Бог да я поживи, за Титания става дума. Ами да! Може ли да целуна булката? — Новодошлият я целува, лепва една голяма на нежното, мило лице и се хили, все едно е спечелил награда. — И Големия Дъги! Видях, че си тук! Стани от пейката, човече! Нали помниш Дъги, Саймън?
Саймън го помни, всъщност едно време са се изпопребили и дяволите да го вземат, ако Дъги не е най-коравото копеле, което някога го е удряло, кълна ти се, Дъги, още го сънувам тоя момент как се задава оня ми ти юмрук към мене!
— Е — признава Дъги, — сега не ги мешам. Уча младите. Но от време на време им показвам това-онова, да се посмеем. Мисля обаче, че ме пускат да мина между капките… — И се усмихва с липсващи зъби, а всички си мислят: „Не и ако яката им се ще да слязат от ринга живи, нищо подобно“. — Ами ти, Саймън?
— Е, сега — казва Саймън, малко натъжен, — сега с друго се занимавам. Още следя бокса, така де… поне доскоро…
И отново следва съжалителен шепот. Толкова неща, които правехме заедно. Толкова закони, които нарушавахме и над които се надсмивахме. А сега се мъкнем наоколо и трупаме пари, и какво сме станали, ако не сме вече бандити?
Е, богати сме, разбира се, и това ни прави по-щастливи.
По-щастливи, точно така.
И цикълът продължава до безкрай. Джо има дар, помни всяко лице и в него гори плам, буен трескав копнеж за дните, които всички вече са забравили, а има и силата да ви накара да вярвате. Зад гърба му се разнася шепот: това е Джо Спорк. Той е намислил голям удар и ще ни моли за помощ.
Няма начин да не е голям.
И ще ни моли, нали?
Ама естествено.
А накрая, когато нервите и носталгията всеки момент ще кипнат, Джо се покатерва върху извънредно скъпия италиански кожен диван, както си е по работни ботуши, и заявява:
— Предполагам, чудите се защо ви повиках всички тук тази вечер.
Така е. Разбира се, че се чудят.
— Може и малко да съм ви подвел в известен смисъл. Струва ми се, май казах на Йорге, че планирам голям удар. Е, нищо подобно… — той се усмихва широко, като палаво момче, лицето на Матю наднича над полото му с цвят на горчица и шлифера от кафява телешка кожа, наложено върху обветрените, масивни черти на сина му. — Не планирам голям удар. Планирам десет. Или сто. Колкото са нужни, за да упражним влияние. Става дума да грабнем голямата награда. Става дума да ограбим всички банки в Лондон и половината от Хатън Гардън, да ударим заплатите и хазната, и всичко помежду им. А сега, понеже ви видях, знам, че вече не се занимавате с такива работи. Или поне знам, че така си мислите. И знам също, понеже сме се видели, че когато гледате обира от „Бонд Стрийт“ с момчетата, дето се нагрухват добре и влизат в пандиза след няма и седмица[153], или диамантите от „Хийтроу“[154], или „Милениум Доум“[155]. Е, гледате ги тези скапани удари и си мислите: Че аз можех да се справя дваж по-бързо и да отнеса двойно повече, и когато куките се домъкнат, ще си седя в проклетия „Дюкс бар“ и хич няма да личи, че нявгаш съм ходил другаде. Понеже тези удари бяха грандиозни, но нямаха завършек, и бяха нафукани, но нямаха класа. А вие имате класа.
153
На 6 август 2009 г. маскирани бандити нахлуват в бижутериен магазин и отнасят стока за близо 40 милиона. Участниците в обира са заловени преди края на месеца. — Б. пр.
154
На 26 ноември 1983 г. от склад на летище „Хийтроу“ са откраднати злато, диаманти и пари за над 30 милиона долара. — Б. пр.
155
На 7 ноември 2000 г. е направен опит за обир на диаманти, изложени в „Милениум Доум”. Обирът е осуетен. — Б. пр.