Разнася се рев от смях и аплодисменти и във въздуха се вдигат чаши.
Някъде отзад женски глас се обажда:
— Щурия Джо!
Мъж от задния ъгъл подема:
— Щурия Джо!
След това и Големия Дъги изръмжава името му, а също и Тони By, та дори и Дизи Спенсър се обажда, и после грамадното, твърде хладно, твърде професионално, издокарано в костюми множество скандира в нарастваща вълна от рев, която се пени над Джо Спорк и сякаш го озарява, и той реве като човекоподобна маймуна и се кълне в Бога, че ще прегърне всеки от тях и всички наведнъж, и като че ли наистина ще опита, а после обятията му се запълват от дребна, сладка, тъмнокоса хубавица с потресаващи пръсти и той я вдига във въздуха за страстна демонстративна целувка, и никой не си спомня или не го е грижа, че Поли Крадъл първа е извикала името му или че брат й е бил втори.
После, когато конферентната зала на „Пеблъм“ почти се изпразва, мъж в черен костюм остава до Мърсър Крадъл, който го отвежда при Джо Спорк в един уединен ъгъл. Висок е и е слаб, и много мрачен. Джо Спорк му стиска ръката.
— Мистър Спорк — казва новодошлият, — наричам се Саймън Алейн.
— Много се радвам да се запознаем. Благодаря, че дойдохте.
Майсторът на Почитаемото и търпеливо братство на оплаквачите кима и нищо не казва. Мълчанието му е много ефективно. Несъмнено е важен инструмент в богатия му набор от занаята.
— Забъркал съм се в сериозна битка, мистър Алейн. Чудех се дали ще пожелаете да се присъедините към мен.
— И аз така чух. Не е наш тип занимание. Дори не и заради брат Френд, боя се.
— Не.
— Не, оставяме полицията да се занимава с такива неща.
— Сигурен съм. Но все пак има нещо, което сигурно ще искате да узнаете.
— Кажете, моля ви.
— Били Френд беше убит от Вон Пери.
Саймън Алейн дори не мигва. Изражението му изобщо не се променя. И все пак Джо Спорк е наясно, че е спечелил пълното му внимание.
— Да разбирам ли в такъв случай, мистър Спорк, че Вон Пери има нещо общо с тази цялата работа?
— В определен смисъл той е в сърцето й.
— В определен смисъл?
— Може да се каже, че вече не е… онзи, който е бил. Че е станал още по-лош.
— По-лош.
— Много по-лош.
— И знаете ли къде е той?
— Да.
Саймън Алейн изучава за кратко празния въздух пред себе си. След това кима.
— Оплаквачите имат недовършена работа с брат Вон. Който и да е той сега.
А после, след още известно време, в тих миг в една празна стая…
— Ало? — предпазливо пита гласът от другата страна на телефона.
— Ало? — отвръща Джо. — Знаете ли кой се обажда?
— Е, знам кой би могъл да бъде. Имаше един господин, на който веднъж пратих чорапи и ми звучите като него — само че този тип беше обвинен в какви ли не ужасни неща. Правителството си мисли, че е същински ходещ Армагедон. Поправят закона за човешките права и прекарват какви ли не подозрителни наредби. Аз не одобрявам, честно казано. Мисля, че законът си е закон и е такъв с причина. Знаете ли, че пратиха дотук доста безразличен полицай да ме разпитва дали знам нещо?
— Съжалявам за това.
— Боже, наистина сте вие. Колко изумително!
— Да, предполагам, че е така. Надявам се, че не съм ви причинил неприятности.
— Не, не. Беше много интересно. Казах на ченгето, че дишате огън и ядете сурово месо. Стори ми се, че той и бездруго го знае.
— О, да.
— Та какво, за Бога, правите на телефона ми? Бих си помислил, че имате сабинянки за отвличане и тъй нататък.
— Как вървят нещата с голфа?
— Боже, що за въпрос. Знаете ли, че мразя голфа? Никога не ми е бил от любимите спортове, но, кой знае защо, вече си мисля, че накрая ще ме убие. Това и разправията с членството. Намразил съм играта. На вас мога да кажа, понеже си имате по-важни неща, за които да се безпокоите, вместо да разправяте на борда на директорите. А и, разбира се, никой с всичкия си не би повярвал, каквото и да им разправяте.
— Това си е самата истина.
— Но, колкото и да се радвам да ви чуя, съмнявам се, че наистина искате да си приказваме за голф. Не ми изглежда да е най-голямата ви тревога точно в момента.
— Ами, не е. Честно казано, питах се дали бихте могли да сторите нещо за мен.
— Слабо вероятно. Вие сте грешник.
— Разбирам ви.
— Не е предложение, на което да не мога да откажа, така ли? Няма да ме връхлети конска глава[156]?
— Винаги ми е било жал за онзи кон. Нямаше нищо общо с него, нали?