Тази история с банките обаче е доста обезпокоителна. На Шеймъс калибрационният барабан му е нужен за нещо — възможно ли е просто да рискува безумно? Томболен подход към въоръжения грабеж и сейфовете от трезорите? В крайна сметка той е религиозен, а такива хора често подхождат твърде странно към целите си. Много неудобно положение.
И то ако речем, че Шолт е сгрешил. Ако брат Тед се окаже прав, тогава… Може да се окаже, че всичко е по-сериозно. Много по-сериозно. Но това е безумие. Родни Титуисъл е напълно убеден, че брат Шеймъс няма да използва Разбиращата машина, за да разруши света. Има личното уверение на самия Шеймъс. При това е надзъртал в очите му.
Но пък Шеймъс и бездруго не разполага с барабана. Така че не може да навреди с нищо. Ако барабанът беше у него, положението щеше да е различно. Ако го краде в момента например. Но пък… всъщност кой ще вземе да унищожава цял свят, а? Над шейсет и пет години са минали от пускането на атомната бомба в Япония и през повечето от тях САЩ и Съветска Русия са държали кинжалите си извадени, но нито една от страните не е натиснала копчето целенасочено. Да си признаем, няколко пъти се е случило да го натиснат и отнатиснат по случайност. Но не и целенасочено.
Макар че там навън цари прекрасен нов свят с всички тези неправителствени играчи. Луд човек ще съсипе света като нищо.
Родни дори не отдава значение на замесването на Джо Спорк в хаоса. Момчето все пак е един никой.
Светът гори пред прозореца му, а Родни Титуисъл гледа червения телефон на бюрото си. Време е да проведе първото обаждане. Номер 10 най-вероятно — тоест офисът на министерския съвет. Би следвало първо да събере подробности, но не може да чака. Ще се наложи да играе по слух. Пресяга се за слушалката.
И след това чува гласа, който навярно му е най-малко любимият на света.
— Скъпи ми Родни, здрасти, здрасти! Пуснах се сам, сигурен бях, че няма да възразиш, толкова много общи приятели имаме, разбира се. Толкова много! Може и да ме помниш, заплашвах да те съдя, колко ужасно грубо от моя страна, извинявам се за което… Казвам се Мърсър Крадъл, сигурно съм ти го казал, доскоро от уважаваната фирма „Нобълуайт Крадъл“, сега представител на швейцарската „Еделвайс Фелдбет“, доста нова организация, но пък ние обичаме отрано да си постигаме целите, това е част от институционната ни култура, която аз дори сега, хм, добре де, предполагам може да се каже че я „окултурявам“, което е твърде оксиморонно, но това е положението, какво да се прави. И по-точно, Родни, какво можеш да сториш ти? Не, моля те, не пипай телефона, тези господа може и да ти направят проблем, те са от опълченска организация на загрижени граждани, даже би могло да се каже, че са неформална полицейска служба, или позловещо — тълпа. О, а ето този документ, мистър Титуисъл — тези документи, понеже са много на брой… Това са искания, заповеди и всякакви други натъжаващи книжа, които за мое съжаление съм длъжен да връча на ваша милост по обвинение в съучастие в убийство и доста много други работи, така че моля да се предадете жив и здрав и смятам, че всички ще прекараме нощта тук при вас, където е топло и има шери, и ще се занимаваме с документите, а на заранта, ако сме още живи… Понеже — додава Мърсър Крадъл мрачно — може от надменност и да си ни убил с цялата тази твоя проклета каша, глупав мръсник такъв, та стой си на задника и остави някой друг да движи нещата, иначе наистина ще се наложи да ти туря топките в буркан. Родни.
На втория етаж на доста симпатичната викария в Камдън Таун Хариет Спорк слуша хора на сирените зад прозореца си и чува гласа на мъртвия си, скъп съпруг. Радиото в стаята й оповестява, че загадъчните златни пчели са били забелязани над Канала и са на не повече от час от Лондон — но синът й държи всичко под контрол. Добро момче стана той, нали? Въпреки всичко. Крушата не пада по-далеч от дървото.
За първи път от години Хариет спи спокойно.
Арвин Камърбанд съзерцава изчезването на летище „Станстед“ в далечината. Зад масивното му рамо прекрасната Хелена дреме и сънува него и родната си Аржентина. Под Арвин, в града, който през целия си живот е наричал свой дом, но ни най-малко няма да му липсва, явно личи, че Джо Спорк се е развихрил, както само родът Спорк си може.
Арвин се ухилва и си позволява да вдиша, да издиша, пак да вдиша и скоро първокласната кабина се изпълва с хъркане като на хиберниращ морж — ако моржовете спяха зимен сън, разбира се, за което Арвин Камърбанд първи би свидетелствал, че не е вярно.