Когато капитанът на полета обявява притеснено, че ще направят малко отклонение, за да избегнат прибиращите се пчели, Арвин почти не трепва в седалката си.
Докато Лондон се къпе в скандализираща наслада, в Милтън Кийнс земята се тресе. Спящият град се върти в топлите си завивки и сънено се чуди да не би някъде да има земетресение. Неколцина окъснели пиячи се озъртат трескаво, увиват се по-плътно в палтата си — вятърът хапе — и бързат към дома.
„Блечли парк“ се тресе от неоготическите си бойници до празните, рушащи се дъсчени бараки. Вратите на дългата могила са отворени. Дървени клинци се завъртат и стенат.
Грамаден черен звяр се изтърколва нагоре и навън, полека размотава масивното си туловище. В течение на няколко секунди пъшка, после набира скорост. На дългите прави участъци на лондонската линия се превръща в невъзможно грамаден и бърз призрак, който реве и бълва дим.
От триенето релсите зад него са изстъргани до сребърен блясък.
Титанът се задава.
Сара Райс е регионален маршрутен контрольор на лондонската и регионална товарна железопътна система (нощна смяна). Работи в климатизиран кабинет. Ходи на работа с кола, понеже няма пътнически влак, който да обслужва единственото жилище, което е способна да си позволи. Всъщност не може да си позволи и колата.
Когато Сара открива, че предната й гума е била срязана, притеклият се на помощ господин се оказва извънредно любезен и доста приятен по разрошено старомоден начин. Толкова е мил, че тя изобщо не се чувства заплашена, когато й обяснява, че би трябвало да го нарича Там и че работи за най-съгрешилия и най-търсен човек във Великобритания. Иска от нея да стори нещо много просто и ще й плати повече пари, отколкото контрольорката е виждала накуп на едно място. И то за да му помогне да спаси света. Очевидно е, че Там не възнамерява да й стори зло — най-малкото понеже тъкмо й сменя гумата и е приведен в абсолютно незащитена и уязвима поза. А може би и защото напомня на Сара за по-големия й брат Питър, починал миналата година от рак. Или пък е защото тя има чувството — всички го имат, — че се случва нещо наистина важно.
Тъй че Сара Райс се съгласява и в един нула нула след полунощ натиска поредица копчета, които никога преди не е използвала в този ред. Таблото пред нея се озарява от спрели локомотиви, избиващи железни стружки от Хоув до Кармартен през Клапам Джънкшън, и яркозелена линия грее в мрака с маршрут, чист по целия път до централен Лондон. По-нататък зеленото стига до Ричмънд и Барне.
Няколко мига по-късно нещо подминава станцията й с над сто и петдесет мили в час — старите, ръждиви релси протестират, но издържат. Сара Райс се усмихва под мустак — каквото и да е сторила, поне е голямо.
Зелени пасбища, пълни с крави и овце; от време на време — празни църкви и разбити пъбове, големи участъци шосе редом с железопътната линия; локомотивът ги подминава и изчезва, влачейки подире си смрад на горещ метал и нажежен въглищен дим.
Покрай складове и училища, задните стени на магазини и ресторанти и бензиностанции, все напред и по-навътре в Лондон. Тухлени къщи се тресат, стъклена посуда подскача по рафтовете. Вият аларми на коли и се пукат прозорци. Празното легло в мазето на Поли Крадъл направо пада от пружините си и рухва на пода.
В мрака на нощта на беззаконието „Ада Лъвлейс“ се носи като копие право към „Шароу Хаус“.
Титанът преминава.
Ръскинити патрулират територията на крепостта на Шем Шем Циен. Има машини, има и хора, разликата помежду им е много малка. Под воалите лицата на монасите са маски — студенооки фрагменти от Опиумния хан, които ходят и дишат, дотолкова по своя воля, колкото и акулите. Те се хранят, те се бият, те спят и повтарят цикъла. Те служат. Част са от по-голямо цяло.
Те чуват нещо. Могат да го усетят през подметките си, в сбиращото се статично електричество във въздуха. Нещо голямо — не, огромно.
Навсякъде из „Шароу Хаус“ монасите се събират и чакат. Не се боят. Липсва им усещането за самоидентичност в колектива. Всеки е наясно, периферно, за непълнотата си и дълга, който има към оригинала. Движат се на рояк. Те са съставени от кошмари; безконечни часове от живота на Шем Шем Циен, избродирани с шарката на мъчение и смърт, теология от гняв и омраза.
Ръскинитите се въртят един около друг, възбудата им нараства. Звукът е или много по-силен, или много, много поблизо. Земята тътне. Още монаси излизат от „Шароу Хаус“ на тълпа, кипнала в предвкусване на насилие. Макар всеки да е задвижван от различен срез през формата на ума на Шем Шем Циен, едно от общите неща помежду им е любовта на родоначалника им към убийствата.