И после, в уречения час, кралицата на каналджиите изразява раздразнението си: ровът на замъка експлодира с грамадна бурна експлозия.
Зелената вода побелява и се надига. Кипи, рухва в мехурчета и пак се юрва във висините, все по-нагоре и навън в облак гъба, откъдето плисва на капки колкото сандък. По земята се търкалят смазани ръскинити — осакатени или мъртви. Като дъжд валят вцепенени и разплескани грозни риби с триъгълни зъби. За кратко имението тъне в мъгла и пяна. След това кипежът на налягането спира и гейзерът изчезва, а останалата вода се оттича в каналите.
Ръскинитският рояк се взира в празния ров. Неочаквано е. Неочакваните неща са лоши. Нежелани. Но тук няма нищо, по което да ударят, така че се взират в липсващата вода и онова, което идва, и чакат.
Двайсет секунди преди сблъсъка и стиснал с две ръце лоста за управление на влака, Джо Спорк гледа как стената около „Шароу Хаус“ се извисява все по-близо и знае, че за първи път в зрелия си живот не отстъпва панически от светлината на прожекторите. След един удар на сърцето — даже половин — този влак ще се самоизпита срещу стена. Умението на ръскинитите от отминалите дни — ръскинитите на Тед Шолт, не сегашните копелета — ще се изправи срещу необратимата физика на сблъсъка. Скотобойникът би трябвало да издържи. Ако гигантският парен цилиндър на локомотива не оцелее при сблъсъка, то експлозията ще бъде чутовна — но размерите й ще са без никакво значение за стъпилия в машината мъж. Взривът несъмнено ще го убие.
В гърдите на Джо плиска златна чаша от светло вълнение — като уиски за душата. Той се ухилва на Поли Крадъл, вижда в отговор преизпълнената й с нетърпение и чиста радост усмивка.
Уха-ха!
Стената пред тях е чудовигцна, изглежда сякаш се извива над главите им да обгърне „Лъвлейс“ като облечен с ръкавица юмрук…
Сблъсък.
Тишина, изтъкана от гръм.
Миг на абсолютен покой, най-малката възприемана от човека частица време.
Джо се блъска в перилата на машинната зала и си мисли, че несъмнено е разкъсан на парчета. Вижда земята, после небето. Влакът ще се преобърне, сетне ще гръмне. Няма начин да оцелее след взрива. Той обаче не изпитва съжаление — или няма време да съжали за нищо.
Творецът на „Лъвлейс“ обаче е знаел какво цели: задачата му не е била да построи просто мобилна лаборатория или шифровъчна станция. Създал е боен вседеход, способен да устои на зловещите удари и обрати на войната. Влакът не би могъл да функционира без машиниста си, така че той трябва да бъде добре защитен.
„Лъвлейс“ се влязва през стената в порой от бетон, тухли, камъни и хоросан. Вагоните се сближават и се слепят в едно цяло, така че комбинираната им кинетична енергия се предава в гигантска вълна по гръбнака на влака чак до предницата. Чугунът е дебел и солиден, напънът от сблъсъка отскача през припокриващите се буфери и опори и се разсейва под формата на горещина и оглушителен шум. Болтове изскачат от гнездата си, дървените панели се пукат. Двигателят вие. Грамадният бойлер за парата хлипа и стене.
Но устоява.
Разбира се, че устоява. Нали за това е създаден.
Точно като мен.
Джо се размърдва още преди влакът да е спрял напълно. Излита от кабината на локомотива и се втурва през горящата трева; напълно наясно е, че тези първи секунди имат значение, че първите битки ще решат изхода на сражението. Трепне ли някоя от двете страни, оттук насетне ще се сражава по нанагорнището и ще губи инерция. Той се зъби и се прикрива ниско. Към него с походка на чапла, полюшване и ръкомахане се понася закачулена сянка. Тварта отнася желязна тръба право в гърдите и рухва по гръб, а Джо дава глас на рев, изпълнен с дива ярост.
Ето ти за Еди! А това е за теб! А тези са за Бил и Джойс, и за Тес и всички други, паднали по пътя. И за мен. О, да. За мен!
Той крачи през мъглата, бие и смазва с оголени зъби. Когато усеща, че монасите започват да се скупчват около него, отстъпва назад към катастрофиралия влак и завесата от смрад на горяща гума. Подире му се устремяват метални ръце и мечове.
Но Джо вече е изчезнал, пристъпвайки тихо с големите си стъпала.
Зад гърба му от „Лъвлейс“ слиза малката, но праведна армия на Щурия Джо: сбирщина биячи и крадци, зарадвани до небесата от шанса да проявят героичните си натури: пенсионирани боксьори и „сенчести“ телохранители, убийци под наем и професионални трошачи на крака, със сърца, възвисени от перспективата за хубава схватка — при това за разнообразие, на страната на доброто. Само една да е, но ще изкупи всичките им грехове. Зад тях напредват взломаджиите и касоразбивачите, а подире им крачат оплаквачите — дузина скръбни господа с рамене, заякнали от мъкнене на ковчези, и пенсионирани войници, стигнали по трудния начин до Запознанството си с предмета на занаята. Не са просто армия. А бригада по събарянето.