Локомотивът вие и гъргори. Пожарът във вътрешностите му продължава да гори, парата още се нагнетява. Няма откъде да излезе. Изпускателните клапани са блокирани, захватите — огънати и запечатани с чук. Едно по едно се задействат предпазните релета и пак се изключват — всяко едно е щателно саботирано от умела ръка.
В мъглата Поли Крадъл чува смеха на любимия си да звънти пред враговете. Съзира развятата сянка на шлифера и тук-там се мярка шапката му, подмамва ръскинитите и ги привлича насам. Поли следи стъпките на танца, ритъма на веселието на Джо.
Надява се той да се окаже достатъчно бърз. И че не се забавлява прекомерно много и няма да забрави за плана.
Защото Поли вдига ръце и дава знак. От чантата на рамото й кучето Бастиън започва да вие.
Бригадата по събарянето офейква от битката.
Джо Спорк се смее насред облака дим — смее се през бандитската кърпа на носа и устата си. Дълго метално острие замахва към него. Той го оставя да профучи встрани, след това го дръпва, после изчезва. Вече е спечелил вниманието на ръскинитите, следват го плътно по петите. Спира за миг да си поеме дъх. Да. Да. Така, ето така и точно така. Всичко се напасва. Щракатащрак, както може да се каже.
Лека-полека Джо изтегля враговете си назад към влака и стенещия локомотив. За кратко се чуди дали ще успее да изпълни задачата си. Това все пак са хора. Истински хора, макар и да са разчовечени и побъркани. Вероятно ще загинат. След това обаче майсторът се сеща за Поли и брат й, и за целия широк, невероятен свят отвъд, който ще спре да цъка, ако тази нощ не мине по план. И си мисли: това са моите мъчители.
Майната им тогава!
Пак се разсмива — много високо — и чува отгласите на преследвачите си. Стъпва с дрънчене върху стъпенките на локомотива, след това се хързулва на колене по металния под и се гмурва надолу и навън през другата врата, хуква към Поли Крадъл и останалите. Брои крачките: еднадветричетирипетшест… двайсет… трийсет…
Чува тропот и тракане на метал в метал, мъже и машини нахлуват в корпуса на локомотива. Търсят го. „Лъвлейс“ отново простенва. Твърде нажежена. Твърде нагнетена. Идва й в повече.
Джо Спорк усуква тяло в пързалящо завъртане и се хлъзва в окопа между две ниски стени, насочва бащиното си оръжие към туловището на машината с все грамадния парен бойлер и целия му натрупан бяс. Дърпа спусъка.
Бамбамбам. И после: БАМ!
Нощта е бяла и оранжева, а светът се състои изцяло от звук.
Ако Джо си е мислил, че катастрофата е била шумна, то сега вече знае истинския смисъл на тази дума. Около него свистят, дрънчат и бръмчат шрапнели. Парче метал се забива в една статуя. Джо лежи по гръб и се смее, и изобщо не може да се чуе. Но поне всички ръскинити наоколо са унищожени. Надига се и хвърля поглед назад към експлозията.
Зейнал черен кратер вдига пара и дим, осеян е с тела. Нито едно от тях не издава и звук.
Джо преглъща вината си и усеща на мястото й да се надига вълна от гордост — родено на бойното поле задоволство. Избира то да разцъфти в гърдите му.
Премята картечния пистолет през рамо, събира войниците си и им раздава заповеди. Групата по събарянето съблича робите на мъртвите машини и всички заедно прекосяват имението и влизат в къщата.
Едно време, без съмнение, това е било прекрасно старо имение, с мраморни подове и колони, а грамадните прозорци са били част от Имперската стая, апартамента Бийвърбрук и покоите на лейди Хамилтън.
Днес всичко е различно. Останала е само черупка, в която се е заселил друг паразит — като онези странни океански червей, които растат в плътта на раците и евентуално ги изяждат изотвътре.
От стъкления купол на кулата надолу „Шароу Хаус“ е била изядена, а стените са съборени, за да се отвори място за катедрала. Тук-там се издигат високи колони от тухли, от които висят ивици тапети, позволено им е да останат и да понесат тежестта на оголената стоманена арматура. По стените в останките от балната зала като лиани се протягат черни кабели. Ръчно изрисуваните фрески са били пробити, статуите — строшени, нарязани и избутани встрани. При все че още усеща в устата си вкуса на огнената смърт на „Лъвлейс“, Джо вкусва и надвисналия гумен мирис на нагрети електрически жици, стои като метална юздечка на дъното на езика му. Насред пода зейнала дупка потъва все по-надолу и по-надолу в земята.