Разбира се. Всичко трябва да наподобява съвсем точно миналото. Опиумният хан изживява битка от предишния век, преиграва победата си над Еди Банистър и любовницата й, над Абел Джасмин и Тед Шолт — и всички останали. Не е важно, че те са вече мъртви. Важното е, че той печели и вижда как става това.
От дълбините на бездната се разнася подобен на дишане звук и в същия миг, когато го долавя, Джо долавя и някъде в далечината и във висините басовото, чуждо бръмчене на стотици хиляди крила.
Пчелите се завръщат.
Пътеката към ямата е поръбена с тръби и електрическо оборудване; Шем Шем Циен си е направил своя версия на машинарията на Франки, но му липсва икономичността й, нейното усещане за човечност. Вместо кошери и метафора тук има брутална индустриална технология, годна за изстрелване на ракети и изпепеляване на цели народи. В цялата си инструменталност, но лишена от сърце.
Бригадата за събаряне следва дирята от тръби до найвътрешните покои на „Шароу Хаус“, където зейнала паст е била изрязана или изкъртена в стария каменен под и избите и криптите на замъка са зейнали към горния етаж. Склонът към дъното е, по всичко личи, дълбок поне колкото е висока кулата отгоре; главозамайващи двеста фута[158]. Надолу води самоделно стълбище — конструкция като на моста „Бейли“, поддържана от скеле от винкели и въжета. Кабелите се увиват около тях или висят отвън като завеса от дебели лиани удушвачки.
Джо Спорк наднича през ръба. Надолу сред лозите вижда плашила. Или — не. Не са плашила, разбира се. Не и при Шем Шем Циен. Това не са щастливи кукли с глава от ряпа, направени от пълнени пижами и сено. Истински хора са. Инженери по поддръжката, пазачи и лабораторни техници, мъртви и провесени като същински парцали. Наскоро умъртвени; няма и ден. Може би ханът ги е предвидил като посланици към Бога: предварително известие, преди да почука на портите. Или пък просто са му се пречкали. Или ги е убил без причина. Опиумният хан не се нуждае от мотиви, поне според Еди Банистър. Винаги е правел каквото му скимне и твърде често то е включвало кърваво и свирепо клане.
Джо знае, че гневът разтяга лицето му като маска, но го вдишва обратно и се вкопчва в стеблото му. Ще му бъде нужен. Няма смисъл да го разпръсква тук.
Кучето Бастиън се измъква от хватката на Поли Крадъл и изщъква встрани — търси враговете със слепите си очи. От сумрака бълват проблясъци на електрическа светлина, като буря със светкавици в дълбините на море.
Джо стиска пистолета си и повежда групата си надолу в тъмното. Стълбището се вие по спирала и на всяка крива има по още едно тяло, което да събира насекоми. Конструкцията се тресе при слизането на бригадата — твърде много крака и твърде много тежест — и Джо Спорк се пресяга да намери опора. Поли Крадъл дръпва ръката му и го поглежда сурово и с гняв. Ръмжи му:
— Идиот! Използвай главата си! И очите си!
Тя посочва предпазното перило. То блести и искри. Джо вперва поглед в него. Натрошени стъкла и мирис на марципан.
— Какво е това?
— Цианид, бих предположила. Няма какво друго да е, нали?
Един от биячите вече се е порязал. Рухва с хрипове на втората площадка. Когато приятелят му се притича на помощ, под тях поддава таен капак и те падат в електрифицирана мрежа.
Джо Спорк ругае под нос. Не казва „бъдете внимателни“, понеже никой от отряда му не е глупав. Сурови са — а вече и гневни, — но не и глупави.
Стаята на дъното на стълбите е бездна, която слива имението с откритото пространство на Каналджийския обход — изби и гробници стават едно цяло. Получила се е гигантска шепнеща галерия, все едно си под купола на катедралата „Сейнт Пол“ — отекващо ехо от стените, от горните етажи и от кулата, и от небето отгоре. Тук звукът на приближаващите пчели се превръща като постоянно мърморене, съскане на шума на радиото между станциите.
Опиумният хан чака гостите си на грамаден трон от ковано желязо, заобиколен от машините си. Кошерът от Уиститиел се намира в средата на цялата конструкция, грубо разрязан, накичен с жици и напаснат с оборудването около него. Дебели черни маркучи изтичат от огромни компютърни банки и се събират при друго, полупознато устройство — също като онова в индоктринационната зала в „Щастливите декари“, но далеч по-голямо — архивът на Човека-запис.