Джо реве в берсеркерски пристъп на смях, разперва широко ръце и се хвърля напред да събори противниците си на земята, претърколва се покрай тях и скача на крака. Усеща пръсти под подметките си, настъпва под съпровода на проклятия, изплъзва се. Маршрутът му е като криволичеща вълна през стаята, но той го изминава със съвършена увереност и ръце, преизпълнени с могъщество. Разбира съвършено мотива, знае целта си, усеща приближаването й. А после двамата се озовават лице в лице насред водовъртежа.
Опиумният хан и врагът му, в съвършено равновесие. Те са опорната точка. Всичко се предопределя от това, което ще се случи помежду им.
И двамата знаят, че това е истината.
Шем Шем Циен вдига ръка: спри.
Джо прави същото.
И настъпва специфичен покой, възцарява се над стенанията на пострадалите.
В покрайнините на залата от сенките изникват ръскинити с одимени и разкъсани роби. Шем Шем Циен се подхилва.
— Наистина е удовлетворително, Джо Спорк, да си ми подръка в този момент. Да имам враг, когото да смажа, докато се възкачвам към божествеността.
Джо не отговаря. Чака.
Ръскинитите посягат и смъкват качулките си, а отдолу се показват лицата на Саймън Алейн и оплакваните му. Опиумният хан се взира в тях изумен, а след това широка усмивка разцепва лицето му:
— Намерил си братята оплаквачи, а? Намерил си ги и си ми ги довел като специална изненада! О, Джо! Прекалено е хубаво. Да не мислиш, че това ще върне горкия Вон към живота? Ще ме изплашиш с ужасяващите оплаквачи и моята стара, погребана душа ще изскочи на бял свят? Борба за надмощие в собствената ми глава, удар под кръста, а? Да, така си си мислил! Дай ми само секунда да се насладя на ситуацията. Великолепна е. И не се притеснявай, братко Саймън. Веднага ще се заема и е теб. Знаеш ли, мистър Спорк, често си мисля, че при други обстоятелства ние двамата…
Джо Спорк въздиша:
— Празнодумец!
Размърдва врат, за да отпусне мускулите, захвърля шапката си на пода, след това изпищява в гняв и омраза и скача…
Само дето не го прави, понеже веднага щом започва движението, знае безпогрешно какво ще стане, ако го изпълни. Разбиращата машина работи вътре в главата му, интимно и съвършено долавя действия и последици от всички възможни ъгли:
Джо скача, протегнал грамадните си длани. Шем Шем Циен го пресреща и падат заедно, претърколват се многократно. Джо отхапва парче от ухото на врага си. Опиумният хан троши два от пръстите на майстора. Разкъсват се един друг с умение и диващина, равни са по сила, така че битката продължава. И продължава, докато, внезапно, няма нищо повече. Светът спира. Край.
Щом вижда Джо да застива и проследил като него същата каузалност, Шем Шем Циен се разсмива, пристъпва напред, вдига тесния си меч и спира…
Опиумният Хан се хвърля в атака. Джо отскача встрани, острието прорязва черта по бедрото му. Той вдига пистолета си и стреля — куршум захапва рамото на Опиумния хан. Сближават се.
— Много съжалявам, братко Вон. Време е.
Саймън Алейн е преминал разстоянието помежду им толкова бързо, сякаш е прелетял до тях. Издига се зад Вон Пери, пресяга се със силните си ръце. Лявата прихваща Пери през гърлото, той посяга да заключи бандита в нелсон и с другия си лакът. Натиска главата на Пери напред и бавно, полека, прешлените се разделят и гръбначният стълб се чупи.
Вон Пери умира.
Шем Шем Циен се завърта, вади пистолета си и стреля по Саймън Алейн. Той пада с вик, стиснал хълбока си. Може и да оживее. Може и да умре. Не е решено. Все още.
Опиумният хан се извръща отново към Джо Спорк, вече с пистолет в ръка. Часовникарят вдига картечния „Томи“ и се разкрачва за стабилност.
— Давай — казва. — Да проверим какво ще стане!
Шем Шем Циен се взира в него.
И продължава да го гледа.
И не знае каква ще бъде развръзката.
За миг по одухотвореното му лице пробягва паника. Потиска я толкова бързо, че е лесно да не я забележиш. Може да я видиш и пак да не я познаеш. Освен ако не я очакваш.