— Харесва ти да си на шофьорското място, нали? — отбелязва Джо Спорк. — Не обичаш хазарта. Нямаш вяра, така че искаш да принудиш Господ да си говори с теб. Не можеш да управляваш смъртта, така че убиваш, понеже ако се превърнеш в смърт, може и да не умреш. И просто за застраховка се превърна и в мъртвец… — Той се хили, озъбен по вълчи. — Сегашното положение сигурно много те дразни. Да се взираш в дулото на това оръжие и да знаеш, че дори ако ме застреляш с първия изстрел, аз все пак ще дръпна спусъка и няма абсолютно никакъв начин да контролираш дали ще те убия или не. Един от нас ще загине, може да сме и двамата. Но няма как да узнаеш предварително.
— Патова ситуация — отрязва Опиумният хан. — Няма никакво значение. Времето е на моя страна.
Смехът на Поли Крадъл отеква ясен и без следа от страх.
— Нищо подобно, не — казва тя. Пристъпва през редиците на оплакваните и слага ръка на рамото на любимия си. — Сега е моментът, Джо. Всичко е наред. Прави каквото трябва!
Тази нощ Джо Спорк се е сражавал и вероятно вече е убивал. Не е невъзможно експлозията на „Лъвлейс“ да е прекъснала съдбите на живи хора, които биха се опомнили след време. В битка е нанесъл травми, които могат да се окажат фатални. И все пак никога не е бил убиец — не е палач, нито наемен усмъртител, не и хладнокръвен. От друга страна обаче, ето го тук и това е неговият живот, а ако мигне или се поколебае, светът ще свърши. Джо се взира през разделящото ги пространство и вижда, че Опиумният хан вече знае какво се кани да каже. Въпреки това го изрича с нарастваща увереност, която не идва отвън, не е дело дори на Разбиращата машина или на пчелите, а се корени в него самия. Редом с Поли изборът е лесен. Той втренчва поглед в Шем Шем Циен.
— Ти ми отне дома и уби приятелите ми. Измъчваше ме до смърт — дважди — и ме връщаше от прага й. Преследвал си баба ми. Опита се да убиеш Поли, за да ме спреш. Чупиш неща, които са прекрасни, понеже ти доставя удоволствие…
Опиумният хан отваря уста да каже нещо в отговор.
Томито блъвва бял огън.
Щуравия Джо Спорк язди бурята с пръст на спусъка. Натиска с все сила гангстерското оръжие, напъва гърди и рамене да го удържи върху целта. Завърта го напред-назад из пространството, където беше застанал Шем Шем Циен. Усеща ужилване на бузата си, а когато се завърта, нещо го дръпва за шлифера — той осъзнава, че това са куршуми, но не му пука. Стреля, докато пълнителят се изпразни, оставя гангстерският пистолет да го води и да се опита да изтрие противника му от лицето на света. Когато оръжието щраква на празно, Джо пристъпва напред през облака от барутен дим — негово собствено дело — и е готов да използва и приклада, ако се налага; готов е да стиска и да къса. По ризата му има кръв, ухото му е откъснато и пари. Прострелян е. През лицето му минават едва осезаеми черти от болка, а едната ръка го боли.
Прострелян е, но не е убит.
През дима вижда Шем Шем Циен да криви устни в гримаса на върховно презрение — гримаса, която прекъсва внезапно, когато Бастиън Банистър тромаво пристъпва напред да изръмжи предизвикателството си право в лицето му. Джо вижда — и освен това долавя — объркването на Опиумния хан. Как може един мопс, няма и педя на ръст, да застане очи в очи с Господ? Глупава шега в последния момент? Куче на кокили? Хитроумен номер с кукла на конци?
Главата на Шем Шем Циен почива там, където е паднала, на ярд[159] или дори повече отвъд тялото му. Линията куршуми от томито е прерязала врата му като меч.
Той осъзнава истината — дали благодарение на Разбиращата машина, дали го съветва избледняващото му зрение, може би и заради усещането за камък под разкъсаната му плът и кост. Шем Шем Циен се ококорва в неизразим ужас. Устата му се отваря, сякаш да заговори.
И с това се свършва.
Джо Спорк изчаква малко, за да е сигурен, че врагът му е мъртъв, след което минава покрай отрязаната глава на Опиумния хан и отива при машината, която ще погълне света.
Кошерът ръмжи и бълбука задавено, черните кабели бръмчат от енергията, кипяща в гладките му органични линии. Пчелите са във въздуха, но се събират и се вият по спирала във все по-съвършена шарка, която досущ напомня решетка. Все по-малко приличат на пчели и все повече — на въртящи се зъбни колелца, които се зацепват едно за друго. Джо се чуди колко ли време му е останало.
Почти се е изчерпило. Две минути. Може и по-малко да са.
Той крачи към Разбиращата машина като през приливна вълна, енергиите й го дърпат и блъскат. И после внезапно навлиза в окото на бурята. Всеобхватната му увереност изчезва — толкова близо до машината тя сама заглушава ефекта си. Джо за момент си представя бъдеще, в което се е провалил и остава жив като единственото надарено със съзнание същество на Земята. И дори във вселената.