Умрял от ужас. Аз съм могъщ. Може да ми ръкопляскате.
Еди поглежда твърдо към Джеймс.
— Отърви се от пукалото!
Той си има пистолет, който му е в джоба, и когато се стига дотам, се оказва незареден. Плахо оставя амуницията на пода до оръжието. Еди клати глава. Младежът свива рамене отсреща, предал се е напълно.
— Кой ви прати?
— Не знам. Честно!
— Поне виждал ли си ги?
— Не! Имаха шапки. Или чаршафи. Като в Иран!
Като в Иран. Да, тя може и да познава лице, което съответства на това описание. Въздъхва.
— Имаш ли си майка?
— Да. В Допкастър.
— По-добре си обирай крушите натам, става ли?
— Да, ’споджо.
Еди кима, после се вглежда в него.
— Първият ти път ли е?
— О, Боже, да. Христе.
— Не се помотвай. Не ходи да разправяш на всички какво е станало. По-добре да изчезнеш, ясно? Върви отседни при майчето си. На никого няма да му пука, ако не умреш, стига никога повече да не те зърнат.
— Ясно.
— Никога. И… Джеймс? Намери си нормална работа — заръчва му Еди.
— Да, ’споджо.
— А сега възнамерявам да взема две чанти и да изляза оттук, и с теб повече никога няма да се видим. Ти ще си седиш в онова кресло, с лице към прозореца, и ще ме пренебрегваш напълно за петте минути, докато съм още тук, а после ще поумуваш върху състоянието на душата си в тишина през идните десет минути в компанията на тези мъртъвци, които доскоро си наричал приятели. И после…?
— Донкастър.
— Добро момче!
Еди Банистър изчаква той да седне в креслото и да го обърне, а после влиза в спалнята и си взима чантата за бягства (също като оръжието, проверява и нея един път месечно, за да е сигурна, че е готова да потегли по всяко време) и пътния комплект на Бастиън. Вдига кучето, прекрачва през мистър Големандрис и Джордж и затваря вратата между себе си и Джеймс. В коридора за кратко се бори със сгъваемия си чадър. Преценява, че названието му е напълно вярно: чадърът се сгъва добре, но има проблеми с разгъването. По принцип тя не би си правила труда, но днес й се струва, че ще вали, и след като е пратила двама души в гроба, за да си опази живота, няма намерение да умре от пневмония, преди да докара делото си до завършек. За Еди Банистър смъртта е реалност и е била такава още от времето на младостта й. Но все пак няма причини да я кани на среща. Бастиън ще остане съсипан, ако не друго.
След като покорява чадъра, Еди стрелва с недоволен поглед сърдитото небе и напуска завинаги Ралхръст Хол.
Същото лондонско небе — сиво, с мазки оранжево от уличните лампи — се облекчава в стена от заслепяващ дъжд, докато Джо Спорк бърза по улиците на Сохо. Отказал се е от телефонните обаждания и е решил да навести Били Френд лично. Тъй като и бездруго е наблизо — и тъй като много бързо се просмуква с вода — освен това е решил да навести и суховат, дразнещ мъж на име Фишър — бивш грабител, настоящ укривател на крадено и пълноценен член на клуба на носталгията по Матю Спорк. Фишър, който дори не е бил член на вътрешния кръжец на Матю, е един от малцината, с които Джо може да поговори за незаконни и странни неща, без това да доведе до появата на болезнени обществени задължения. Въпреки това се притеснява от силно усещане за самонанесено нараняване и гласът на дядо му, сега изпълнен с порицание, му повтаря: Нали ти казах. Превива рамене и заравя брадичка в яката на палтото си — едър мъж, който се опитва да се превърне в костенурка.
Автобус — последен представител на твърде презираната гъвкава разновидност, обречен като занаята с часовниковите механизми и също така интригуващ и непрактичен — го изпръсква с кална вода и Джо крещи и ръкомаха вбесено, но после забелязва отражението си в една витрина и се чуди, не за първи път през последните дни, кой е този тип, намърдал се там, където уж трябваше да се намира животът му.
Магазинчето на Фишър е весело местенце с вятърни чанове и аура на опърпан хипи меркантилизъм, натикан между шивашко ателие и загадъчно заведение е мънистена завеса на входа, в което всичко се върши изцяло на унгарски. Фишър се разполага нашироко, понеже семейството му е живяло там още отпреди районът да поскъпне. Клиентите са добре дошли да поседнат в оградения двор с наргиле и чашка турско кафе.
Фишър сам го прави, вари кафето и захарта заедно с тайната си съставка, която позволява на особено любимите си клиенти — тоест на всичките — да научат и която варира според онова, което му се намира в хладилника. Джо е чувал, че е лимонова кора, какао на прах, черен пипер, червен пипер и един път — дори половин лъжичка рибена супа. Фишър се кълне, че всяка от тези съставки представя различен член на турския му род по майчина линия, но тъй като майка му е била и си остава от Билингсгейт, вероятно и тлъстата му лъжа няма особено значение: не се очаква в магазинчето да цъфне отмъстителен истанбулски братовчед, който да поиска сметка какви гадории, да му се не види, слага той в кафето, което си е съвсем добро, и съсипва общото им добро име.