— Ко-кой е то-това? — подвиква Фишър, когато задрънчават чановете, но когато подава бобърската си глава през рамката на вратата изотзад, лицето му се разцепва от широка усмивка. — Това е Джо! Големия Джо! Кралят на часовникарите! Човекът лично и самият той! Уху, майсторе, с какво да съм ти от полза?
— Не съм в новинарската мрежа, Фишър… — и след това, вдигнал предупредително пръст, понеже Фишър отваря уста да нададе ентусиазирана забележка. — Да, знам, точно това исках. Но сега имам въпрос и тук е единственото място, на което мога Да ида, нали? Понеже ти знаеш всичко.
— Знам. Така е! — Изпъчва се Фишър. И поне що се отнася до живота на лондонските граждани от постзаконовите кръгове, наистина е така.
— Имах посещение — обяснява Джо — от двама души от музеи, който не съществува. Един дебел и един кльощав. Образовани. Сърцето ми подсказва, че са ченгета. Титуисъл и Камърбанд.
Фишър клати глава.
— Нъцки.
— Нищо не ти говорят?
— Не съм ги чувал, не съм ги подкупвал, даже не съм ги забравял. Ша ’звиняваш.
— А за вещици какво ще кажеш?
— Ожених се за такава.
— Ами монаси? Целите в черно и…
Само че Фишър вече е скочил на крака и заключва вратата, затваря магазина и в очите му има трескава тревога, която Джо никога преди не е виждал, такава не съществува у онзи, който винаги редува веселието с надувката и никога, ама никога, не проявява припряност.
— Исусе! — възкликва Фишър. — Тези копелета! Брат Шеймъс и проклетите му призраци! Христе на колело, момче! Не са тук, нали?
— Не, разбира се, че не са.
— Но си ги виждал? Дошли са при теб?
— Да, те…
— Мамка му, Джо, наистина те бива да подлагаш приятелствата на изпитание, тъй си е… и какво искаха?
— Една книга.
— Книга ли? Книга! Ами че дай им я, мътните те взели, мизерен пикльо такъв! Дай им я и им благодари, че са толкова мили да ти я махнат от главата вместо предпочитания от тях вариант, който ще бъде да ти свалят проклетата глава, а после бягай надалеч и си намери свястна работа на някой далечен остров. Разбра ли? Мамка му. И си обирай крушите, ясно?
— Кои са те?
— Проклетият Човек-запис, ей това представляват — изръмжава Фишър.
Джо го зяпа.
— Какво?
— Не си ли спомняш? Разправих ти за него още като бебе, майка ти така се ядоса, че щеше да пометне!
Всъщност Джо си спомня — седмици наред е сънувал кошмари. Лондонска история с призраци, шепната от децата на Нощния пазар.
Представете си един човек, разправяше се в тази история, в легло с копринени чаршафи. И си представете навсякъде около него жици и камери, и хора, които си водят записки. Всичко за него е записано щателно. Те го превръщат целия в запис: дишането му. думите му, пулса, храната, миризмата, химията… дори колебанията на електрическия заряд в кожата му. И докато той отслабва — понеже вече е много стар и ранен, и болен, — му пъхат метални пръчки през отвори в главата и в тъканта на самия му мозък и записват преследващите се нишки на мисълта, които се щурат насам-натам в гънките на сивото вещество в главата му.
И през цялото това време той е буден и в съзнание. Затворник ли е? Милионер ли е? Усеща ли болка или ужас от ориста си? Има ли си представа защо се случва всичко това? Толкова е странно. Но и някъде някога това е истинско и той лежи сред копринени чаршафи. Може би, когато си отиде, на записващите го ще им трябва друга жертва. Може да си пожелаят точно теб…
След като за първи път чува историята, в течение на девет дни Джо оставя лампите светнали и когато най-сетне заспива, всяка нощ вижда как очите на Човека-запис го зяпат от затвора му от жици. Може да си пожелаят точно теб.
Фишър кима трескаво, още е гневен и уплашен.
— Добре, та хората на Шеймъс са оригиналната група. Увлечени са по машините и седят и гледат записи на оня пич, който им е основал ордена. Това им е вместо църква. Обожавани реликви от всяка мисъл, която някога му е хрумвала или нещо такова. Не знам, понеже не питам, щото не искам да свърша в проклет буркан! Туй е един вид лидеропоклонничество, но и оттук, и оттам ги прави страшни като тиф, нали? Тяхна е властта в този свят.