— Откога така?
— От изобщо. Татко ти се беше сблъскал с тях едно време. Събра всички и им показа къде зимуват раците. Но дори тогава беше на косъм.
— Това не го помня.
— Е, беше малък. И аз бях бебешор, но, нали знаеш… — Фишър се мъчи да го изкара, че Матю го е смятал за по-голям брат на Джо, баткото, какъвто не е имал.
— А сега?
— Сега е различно, нали? Няма втори като Матю, но пък има много повече куки.
— Значи са внимателни.
Фишър свива положително рамене.
— Но не питат мило и не по два пъти. Студени и ефективни и не в смисъла да пийнеш аспиринче и да си полегнеш, а като лед във ваната и да ти продадат бъбреците в брой. Имат си болница някъде — или хоспис. Кървава дупка. Хората влизат вътре, но не излизат оттам.
— Кои са те? И откъде идват?
— Представа си нямам — може да са божиите биячи, право от Светия град. Веднъж срещнах един — дойде на място, което мислех да наема, и ми каза да се разкарам. И знаеш ли какво друго рече? Ей това: Ако имам ума на Наполеон и тялото на Уелингтън, кой съм аз? Луд като цяла кофа с жаби.
— Фишър…
— Добре де! Добре. Трийсет секунди мъдрост. След това върви. Става ли?
— Става.
— Добре. Според това, което чух, преди време те служили на доброто. Така де, нали са монаси? Извисяват душата, помагат на плътта… След това светът станал по-недружелюбен спрямо утехата на майчицата Църква и те малко се чалдисали. Старото навън, новото — навътре, и новото се оказва някакъв пич с добре смазан език и лична тежка кавалерия. Както чух, сирачета — обучени от него и за неговите нужди в някакво частно училище, така че знаят само него и не ги е грижа да се запознават с нищо повече. Сега вече покръстват с огън и меч, и нека Господ си търси вересиите.
— И какво искат?
— Каквото им щукне. И антики. Много си падат по антиките.
— Защо? Фишър, наистина е важно, те…
Магазинерът прекъсва Джо и спуска ръка покрай хълбока си като острие.
— Не ща да знам! Ясно? Щом имаш нещо, което искат — дай им го. Не си Матю и това е твой избор, но честният Джо не може се изправи срещу тези типове. Просто е. Те са дяволски страшни. И само това ще ти кажа, стари другари или не, да се махаш оттук!
Фишър отваря рязко задната врата и избутва Джо навън в двора, след това трясва вратата и пуска резето.
Прогонен и наистина разстроен, Джо Спорк присвива глава и пъха ръце в джобовете си като човек, зарязан зверски от приятелката си. Крачи решително, но не забързано, и съвсем скоро хлътва отново в дълбините на Каналджийския обход.
По обед в деня след разговора в мазната дупка отегчен куриер натиска звънеца на Джо Спорк и му връчва кутия, съдържаща познатото кинетично еротоматче и пакет от кафява хартия, който обещава да крие знаменитата джунджурия на Били Френд. Алтернативата са тримесечните сметки за ДДС и Джо бърза да отвори пакета.
Предметът: точно така, наистина е дневник или журнал, няма спор по въпроса. Майсторът го подушва за кратко — старите книги имат специфична приятна миризма. Тази е необичайна. Долавя се остра нотка на сяра и полъх на химикали и под тях наситено гумен мирис на стара, стара кожа. Дали е стояла под вода? Увита в намаслена кожа? Хм. Корицата е гъвкава, почти гумена и кожата е нашарена с криви линии. В онова, което Джо взима за предница, е щампована — техническият термин е „вдлъбнат релеф“, като релефен печат, но наопаки — любопитна скица на обърнат наопаки чадър или особен ключ.
Джо отваря книгата предпазливо и, да, отново, странна работа: по протежение на всяка страница на ръба, противоположен на гръбчето, има половин инч перфорирана хартия. Цялото нещо е било подвързано от отделни листове твърда хартия и всеки ръб — поне доколкото може да каже от бърз преглед — е различен. Матрицата е четири на четири квадратчета или… ако всяка страница се приема за отделен блок от информация… то четири на шестнай-сет колони, отделени в групи по букви с четири дупки дълбочина. Сто и няколко страници, значи количеството информация не е незначително, но и не е кой знае колко голямо. Доста длъжко музикално парче за пианола например.
Самото гръбче има опора — не, метално е, това е прът, който минава през него и стърчи леко от двата края. Значи не гръбче, а ос? Външните страници са мраморирани в розово и тюркоазено и върху тях с молив е начертана рязка, ясна диаграма или схема — електрическа и непонятна за Джо, но очевидно става дума за някакъв варящ или дестилиращ апарат, който му се струва странно познат. Къде ли го е виждал?