— Какво следва, старче?
Използвай си очите, момче. Какво точно гледаш?
— Джунджурията.
Джоузеф, не. Не, не и не. На първо място ми кажи, че не си си имал работа с онзи Уилям Френд?
— От време на време.
Пфуй.
— А какво е на второ място?
Идиотско дете на престъпния ми син, знаеш какво се каня да кажа. Знаеш. Разбира се, че знаеш.
Разбира се, че знае. Знае тази реч наизуст.
Търси поуката. Намери урока, целта, същността. Останалото е просто димна стена и ще ти се отдаде изцяло, ако първо проумееш предмета и неговото естество.
Дядото на Джо Спорк вярваше — или понякога е вярвал и винаги е подкрепял твърдението, — че всеки предмет на Земята е създаден от Бог със способност да разкрие на внимателния ученик някаква добродетел или благословия.
Помисли за стъклото. Каква е природата на стъклото?
То е особен материал, използван за прозорци и посуда за пиене. Създава се в пещ, пречистено и мачкано, докато не стане прозрачно в същността си — и по време на този период може да бъде съсипано от моментно невнимание, което също да се окаже и смъртоносно за невнимателния стъклар; то е прекрасно, крехко, експлозивно и прозрачно.
Продължавай. Какво още?
На всеки етап на съществуването на стъклото — когато е разтопено и трябва да бъде изливано от купичката си на края на дълъг прът; когато сияе и може да бъде надувано, но остава толкова невероятно горещо, че всяка попаднала в близост до него органична материя незабавно ще се запали; когато изстива и е прозрачно, и е придобило някаква твърдост, но въпреки това ще се строши, ако не го охлаждат болезнено бавно в серия от пещи, а и когато е студено — и крехко, — и най-лекото докосване на метален връх го кара да се превърне в набор смъртоносни ножове, които режат толкова фино, че прерязват незабележимо дори нерви и човек може да пропусне факта, че се е наранил, докато не надуши кръвта или не я види на ризата си… стъклото е урок.
Да, Джо. Именно. И какъв е урокът, каква е поуката на стъклото?
— Предпазливост.
Казва го и леко се стряска от собствения си глас.
Да, направо прекрасно. Самоинквизиция. Много духовно.
Джо Спорк, със сприхавия дух на дядо си над рамото, оглежда предмета пред него.
Та, въпрос: какво си имаме тук?
Отговор: Каша. Книга, която е и набор перфокарти. Инструмент, който не пасва никъде. Парчета. Топка, която може би е яйце, но ако е така, е заключена. Вътре има нещо, но това не означава непременно, че е предвидена да се отваря. Също като концентричните китайски сфери. Тежка е. Навярно златна. Има и гравирана шарка — дали е знак за нещо? Или е просто украса?
Джо я оставя настрани за момента и продължава разбора си: ето я джаджата, точно така. Единият й край е от махагоново дърво с предпазител или стойка, другият представлява странна, оплетена конструкция с кръгъл вход и нещо като релси за увеселително влакче от полиран метал, които се връщат към началото си. От едната страна на релсичките има орнаменти, другата е съвършено гладка. Дали няма някаква грешка и различните предмети да не са част от едно и също? Джаджата би могла да се окаже детска игра — шашав, странен вариант на „Топка в коша“. Инкрустациите са стоманени, ако се съди по вида им, при това много красиви. Викторианците особено са обичали орнаменти от стомана, макар че този инструмент не е толкова стар. И все пак… трудно е да се види каква възможна употреба би намерил. И е тежък. О, по дяволите, а това как стана?
Стреснат, Джо оглежда джаджата и се порицава сам. Инструментът е покрит с тънък слой мръсотия и смазка. Сериозна грешка е да допуснеш да се случи подобно нещо.
Или пък не, не е смазка. Прекарва пръст по странното вещество. Надценяваме зрението. Недооценяваме докосването. А осезанието е по-важно. Джо усеща слоя мръсотия сух и рехав. Студен. Железни стружки.
Джаджата е намагнетизирана.
Джо отново се обляга назад и се замисля. Инструментът и топката несъмнено трябва да си взаимодействат, ако изобщо е възможно. Джаджата е ключът. Топката е ключалката. Книгата и парчетата си пасват с нея, за да се сглобят в… какво?
Тогава въпрос: каква е определящата характеристика на тази вещ?
Джо се ухилва. „Тази вещ.“ Не „тези вещи“. Решил е, че двете са едно цяло. Добре. Следвай инстинкта. Така: бароково е, дори византийски оплетено. Сложно е. И въпреки това преди всичко е елегантно. Гласът на дядо му шепне развълнувано: