Джо Спорк си поема дъх. Наясно е, че това не е обичайният му начин за взаимодействие със света. Едно, две, три. Добре.
— Трябва да го разбереш, Били. Или по-точно не съм сигурен, че можеш. Свързано е с часовниковите механизми. Важното е, че е уникална вещ. Ясно? Имам предвид абсолютно уникална. Какво? Не, не. Все още не. Е, може да я наречеш безценна. Зависи от перспективата.
Последното твърдение е бяла лъжа. Може би е по-точно да се каже, че на джунджурията не може да се сложи цена. От научна перспектива тя е непотърсен диамант. Под форма на парична себестойност вероятно не е чак толкова вълнуваща, освен ако машината, част от която се явява, не прави нещо наистина интересно или не е също толкова идиотски красива като предмета пред Джо, което би било… ами, епично. Но не и невъзможно. Били Френд обаче мисли по по-различен от обикновените хора начин и думи от рода на „безценен“ са като кучешка свирка за него.
— Да, Били. Точно така казах. Да. Това е като за новините в шест часа. Не, преди плаващото зайче. Преди спорта. Да. Точно така. Тъй че ще е най-добре да го доставим двамата, нали? Лично. Много добре. Да. Да. „Безценно.“ Значи ще се видим на гарата.
Джо затваря телефона.
На работната маса пред него лежи топката, разтворена в цялото си великолепие. Той вече я е снимал, така че да може да докаже, че съществува.
Метал, мек като памук, не сглобен или изплетен, а изтъкан; стопля се в ръцете му — тъкано злато.
Тази легенда се пренася от уста на уста от касбите[31] до ювелирските работилнички и на събирания и срещи, и по пазарите, почти се разкрива и после я потулват толкова щателно, че мнозина смятат тъканото злато за измислица.
Дядото на Джошуа Джоузеф е научил за него по следния начин…
— Добро утро, госпожо. С какво да съм ви полезен?
— Часовникът на съпруга ми. Или точно казано, моят часовник, но е подарък от него. Взел го е от търговец в Камбоджа, разбирате ли, и сега се счупи. Мисля да би било добре да погледнете и каишката. Разхлабва се. Макар че това може да се случва и понеже се смалявам…
От тези думи може да се заключи, че клиентката на Дениъл е възрастна и че английският не й е роден език, а е научен набързо и не е изгладен напълно.
От чантата си тя извадила пакетче, увито в нагъната салфетка, и го положила твърде колебливо пред майстора.
— Мъжът ми го каза да е азиатски и аз го мисля да е прекрасен, но няма печат на майстора, така че не мога да съм напълно Уверена дали е златен.
Дениъл Спорк побързал да увери дамата, че занаятчиите в Азия са изключителни майстори, макар да се притеснявал, че след като види самата вещ, ще бъде принуден да й разкрие, че импулсивната покупка на съпруга й е била грешка. Много пътуващи господа, замаяни най-вероятно от усещането си за европейско превъзходство, изящно биват отървани от големи суми, които преминават в ръцете на предприемчиви личности на улиците и в магазините в азиатските градове, и заради надменността си получават точно каквото заслужават, поне по мнение на Дениъл Спорк. Той обаче не прехвърля това си съждение върху семействата им и не обича да разправя на малки стари дами, че безценните подаръци, които са получавали, не са от злато и изумруди, а от варак и стъкло.
Погледнал клиентката и когато тя кимнала, разтворил салфетката с дълги, несигурни пръсти.
Самият часовник бил изумителен; великолепно изработен и простичък, с циферблат от тънък полиран абанос, инкрустиран в златен овал и с плоско стъклено капаче. Гривната обаче грабнала вниманието на Дениъл, стегнала го безмилостно около сърцето му и му спряла дъха. Дотогава не бил виждал подобно нещо. Да, били го достигали слухове и той ги отхвърлял като небивалици. Сега обаче държал истината в ръце и знаел, че с толкова много надхвърля уменията му, колкото и тези на милата, несведуща стара дама, която я беше донесла. Разликата била, че след цял живот сред зъбни колелца и механизми, злато и ламе и карати и тежести Дениъл знаел кога майсторството му е надминато и кога е свидетел на дело на виртуоз. Върнал извънредно внимателно вещта на дамата.
— Съпругът ви е…?
— Беше.
— Съжалявам.
— Стана отдавна.
— Бил е много мъдър човек, мадам. И тази вещ, която ми донесохте и която ви е подарил — тя е нещо, което мнозина търсят цял живот. Трябва да я цените безкрайно!
— Ценя я.
— Радвам се. И ако някога случайно срещнете човек, способен да ремонтира подобна верижка — който изобщо разбира как е направена, — моля ви, предайте му, че познавате господин от „Куойл Стрийт“ в Лондон, който не смее да помоли да узнае тайната, но ще счита за повече от привилегия да изпие чаша чай с този майстор и да знае, че все някъде някой е наясно с това умение и ще се погрижи да не изчезне в небитието… — Дениъл подсмръкнал.