Обаче другото за онези от новия вид е, че те си нямат кланове, нали? Те са компании и си имат логота и каквото ти се прище. Наемат консултанти. Голям майтап е, да ти кажа, да гледаш тия рекламни мизерници как търсят нови начини да продават ковчези. Страхотно нещо. „Купете един, вземете втори безплатно!“ и тем подобни. Това са хората, които смятат, че ще е по-удобно, ако пощенската служба бъде наречена „Изпращания“[34], тъй че представи си какво правят с погребалните услуги. Един такъв тип се опита да ми обясни, че трябвало да се ребрандираме като „Последна грижа“. Честно, не си измислям. Та, за да се присъединиш към Братството и да се захванеш с Оплаквачество, ще ти трябва тъй нареченото „запознанство със занаята“. Иска се да си видял смъртта в очите, било като санитар или войник, или като доктор. Всъщност няма значение в каква роля, но трябва да си запознат с нея. Не може погребалният агент да пребледнее и да му се догади при вида на скъпия покойник, нали? Та, Донован Пери решава да се заеме със занаята и е от старомодния вид оплаквачи. Свързва се с Винс Алейн и другите — татко ми и техните хора — и казва, че иска да влезе в играта. И всички почват да крякат и да пискат, понеже не го познават от времето на Адам, но го викат в „Кофата и лопата“ в Канънбъри и му задават въпроса. Защо, да му се не види, искаш да бъде оплакван? „Става да си изкарваш хляба с тоя занаят“ — отвръща Донован.
— Има предостатъчно занаяти, с които да си изкарваш хляба — отвръща Винс, — и малцина се справят добре тъкмо с нашия.
— Наумил съм си да бъда един от вас, ако е речено — обяснява им Донован.
— Много хора не се чувстват удобно да седят с мъртвите — уверява го Рой Годрик.
— На мен не ми пречи дали човек е жив или мъртъв, стига да не дърдори, когато си пуша лулата или чета „Поуст“ — настоява кандидатът.
И така продължават до безкрай, и един по един старите оплаквани стигат до извода, че на стария Донован може и да му стиска да влезе в занаята. Има го онуй, дето наричат „покой“, не се суети и ако му трепери под лъжичката, не го показва. За оплакваческото братство това е голяма работа, половината задача е свършена даже преди зайчето да хукне по пистата — като Ковашката клетва, но за вдовици. Но въпреки това половината кланове са се разбеснели, понеже той не говори като доктор или войник, а по-скоро като училищен директор. Винс Алейн го пита от упор дали е викарий, изгубил паството си, и ако е така, защо, а Донован Пери се смее и казва, че не, не е от религиозното стадо и никога не е бил. Вярва в законите на човека, обяснява, и това трябва да стига за всички — но думите му се леят, все едно рецитира Библията, а е студен като стомана.
Та накрая Рой Годрик казва:
— Добре, мистър Пери, имате си го Покоя, туй е ясно, и за Оплаквач ставате. Та остава само да минете запознанството си. Ако не успеете, ще работите за мен една година и тогава ще ви уредим.
А Донован Пери се смее и казва, че, да, имал си запознанство със смъртта, и то както следва.
— Е, и в коя област? — пита го Джак Аскот.
— Ами — обяснява Донован Пери, — навремето пратих неколцина по пътя към вечния им отдих. Даже повече от неколцина. И прекарах нощта с всеки от тях, както е редно… — хили им се, спокоен и блед, и студен. — Бях кралски палач в затвора „Рафтси“, така да знаете.
— Колко са ти на сметката? — пита Джак.
— Ще да са нейде към деветдесе — отвръща Донован Пери, — но ние не смятаме за редно да държим сметка. Добрият палач се оправя с по един наведнъж и не му мисли, нито пък се възгордява за броя. Среща се със своя човек предишната нощ и го поглежда в очите, и го премерва за падането, след това в уречения ден му слага качулката, ако онзи го иска — и да ви кажа, по-добре да искат, не е срамно да се страхуваш и не е достойно да гледаш в очите на повечето, само сълзи и ужас има там — и да го изведе от килията за екзекуция до примката колкото може по-бързо, та да не се замисля какво му предстои. Най-бързо съм успял да се справя за минута и двайсет и две, и всички бяхме доволни от резултата. Момчето хич и не разбра какво става и падна като камък. Ни веднъж — додава Донован Пери — не е имало мой обесник да падне и да не умре на място. Не се е налагало да вися на краката на човека, нито да правя втори опит. А това е нещо, с което палачът може да се гордее, защото е дело на майсторлък и ум, и милост, всичкото накуп. Но — добавя той — с обесванията се свърши още преди години. В Англия вече няма да има други и не ми се ще да се местя на Ямайка или на някое таквоз място. Така че ми е останал оплакваческият занаят, ако да ме вземете.
34
През 2001 г. Кралската поща бива прекръстена на Consignia (англ. изпращачница); ребрандингът „издържа“ само 16 месеца, но и до днес е повод за присмех. — Б. пр.