И клановете определено го взели. Е, че как да не го искат? Сега е различно, понеже не екзекутираме престъпници и съм сигурен, че това е правилният избор. Но тогава, Джоузеф, кралският палач бил като Дейвид Бекъм, кръстосан с архиепископа на Кентърбъри. Бил личният кочияш на смъртта.
Е, времето си минавало и Донован Пери на свой ред си поел по пътя, и казват, че накрая малко се боял от момчетата, които може да срещне отвъд, и де ли ще се озове. Семейния занаят наследил синът му Ричард, който се бил учил с татко си, и след време обучил и младия Вон, своя роден син. И да ти кажа, Джоузеф, макар че мнозина ще го сметнат за недискретно. Винаги съм имал усещането, че Почетното и издържливо братство е някаква снобария. Затворен кръжец, нали? Струва ми се, че всеки глупак може да се справи с труп и да потупа опечаления, та и да рече „Отишъл е на по-добро място“ или „Толкова мирни изглеждат, не мислите ли?“ и такива разни щуротии. Мислех си — като масонството е, нали, джентълменски клуб и начин да се грижим за своите, и не съм против това, но няма смисъл от всичките тези досадни мистични дивотии за запознанства със смъртта и тъй нататък, това е за глупаците, а едно нещо, за което Оплаквачът не обича да го смятат, е глупак.
Добре, да речем при човек като Донован Пери, признават запознанството му и това е то, нали? Няма изпитания. Но ако си израсъл в занаята, си има и изпит — един вид последната стъпка, преди да те нарекат Оплаквач, както си следва. Момчетата, които не са го минали, се наричат двойници, понеже се двоумят да станат оплаквачи (да, знам, кофти шегичка, но в този занаят човек се хваща и за сламка).
Е, всеки изпит е различен и е скроен тъкмо по твоя мярка. Не ти казват, че предстои, просто те бухват в дълбокото, макар че, разбира се, щом започне, скоро ти става ясно какво се случва. Ричард Пери трябвало да положи прокажен, което всъщност не е кой знае каква ужасия. Мен ме заключиха в стая с цяла камара трупове и ми казаха да ги положа за една нощ, и, разбира се, мръсните негодници бяха хванали строителни работници и ги бяха издокарали на трупове, така че таман бях докарал първия до средата (той беше единственият истински мъртвец, ми да, с ееей такава огромна дупка в корема от автомобилна катастрофа), когато номер две започна да се гърчи и да стене, и после всичките взеха да стават и зловещо да се олюляват наоколо и да стенат „Уууу!“, и тъй нататък. Първите пет секунди за малко да напикая гащите, след което за малко да извикам на другарите си, че съм им разбрал номера, а накрая просто си свърших работата с мъртвеца, понеже — макар да искаха и още нещо от мен — той все пак трябваше да бъде приготвен и проклет да съм, ако оплескам нещата, дори и това да значи още една година като двойник. Отне ми два часа да свърша работа и да не река нито дума, и да не се огледам, дори когато тези ужасяващи копелдаци се струпаха плътно около мен и ми показваха раните си и белезите, и каквото се сетиш. Гримът им беше първо качество, разбира се, понеже правенето му е част от занаята, само че този път беше наобратно. Вярно, бях на деветдесет и девет процента сигурен, че труповете са фалшиви, но проклет да съм, ако до полунощ не ме глождеше един процент вероятност да са истински. Няма майтап, Джоузеф, трудна работа беше.
Та довърших аз моя човек и след това си извадих триона и се обърнах към най-близкия стенещ призрак, и казвам:
— Добре, скъпи ми бедни друже, дойде време да те разпоря и съм твърдо решен, та най-добре скачай на тая маса и спести на натъжените си роднини грозната каша!
Ха! Тогава той за малко да намокри гащите и, разбира се, Оплаквачите влязоха и ми кимнаха. Казаха, че съм показал Покоя, нали, и е ясно, че го притежавам, ако и да не съм го знаел.