Татко обаче ме гледа все едно нещо ми хлопа дъската и осъзнавам, че изобщо не е ставало дума за сина. Говори за бащата.
— Тате — казвам, понеже трябва да знам, Джоузеф, светът ми е обърнат с краката нагоре и съм объркан, че се оказва, дето има правила, за които не знам, и за нарушаването им — наказания. които не съм си и представял. — Какво сбърка Вон?
— Заради клетвата е — отвръща той. — Обещанието на Оплаквача. Помниш ли го?
Разбира се, че го помня — но в тая клетва нищо не се казва за изригване на момък, задето се е справил добре с теста си.
— Я ми я кажи — подканва татко, — и я премисли добре.
Ето това, Джоузеф, е клетвата, която даваме всички ние и ще съм ти благодарен, ако не се раздрънкаш.
„Да чакам с мъртвите и да взема онова, от което нямат полза, и да го сложа настрана, а трупът да изглежда като жив в деня; да се погрижа да изпратя мъртвеца от леглото до пръстта без унижения повече отколкото съдбата е отредила; да окажа милост на опечалената вдовица и самотния съпруг и да изпълня бдението на Оплаквача като утешител, протегнал ръка в нужда; да чуя Писъците и да не им дам глас; да съхранявам тишината на мъртвеца и да пазя тайните му, да приема честно заплащане и да не търся друго; и да продължа нататък без съжаление.“
— Да — казва татко. — И ето къде е заровен кокалът. Младият Вон, той не притежава Покоя; има другото. Той си мисли, че владее Покой, Били, в което няма лошо. Понеже истината е, че има Писъците и Ричард го знае. Разряза онази бедна маймуна, сякаш не му е по-важна от дамска чанта, и строши врата на лисицата, без да се замисли, а цялата работа свърши, все едно готви на печката. Когато ти си взе изпитанието. Били — продължава баща ми, — размаза розово по бузите на онова момче и му сложи прекомерно тъмно около очите. На заранта трябваше да Го преправя, приличаше на кокона от Челси. Но ти се справи идеално с едно и никога не съм бил толкоз горд. Беше те грижа за мъртвеца — повече, отколкото ти се щеше да излезеш от онази стая или да покажеш, че знаеш, че това ти е изпитанието, или нещо друго. Грижа те беше за мъртвеца, за труп, дето никога не си познавал. И ти се погрижи за него, понеже си Оплакван. Но Вон — той не трепна, понеже никак не го е грижа. И не го е грижа и за живите, нито капка. Вон Пери ни гледа и вижда ходещи трупове. Той не трепна там вътре, понеже постоянно вижда мъртъвците да шават. Така живее той. Самият той е роден мъртъв и това са то Писъците. Туй е труп, дето ходи без сърце да съчувства на всички други. И ако нявгаш го осъзнае, Били, по-добре не му вярвай, понеже клетвата на Оплаквана не е направена, за да се посмеем или утешим. Тез, които притежават Писъците, Били, те са празни отвътре и само на какво са способни, когато вземат да прозират това… Те са черни и студени и не е редно за добрите момчета да мислят по темата. Едно време в Братството не са изпитвали само новаците, ами всяко момче в селото и са белязвали оня, който се провали на изпитанието, и може би след месец ще видиш ковчег с двойно тегло да влиза в земята и някой младеж с гнилоч вместо живец няма да се появи нивгаш вече. Така е било. Та истината е, Били — продължава баща ми, — предполагам, че сме по-добре така. Но отсега нататък, ако видиш Вон Пери, мини от другата страна на улицата. Не го приемай вкъщи и не се качвай в катафалката с него. Той има Писъците и ще му проличи съвсем скоро…
…Били Френд смачква фаса в подметката на обувката си. Тя е кожена, мръсна и петносана от вода, на петата е изтъняла и почерняла от стари изгаряния. Захвърля фаса през прозореца.
— Е, пролича му, нали?
Гарата на Уиститиъл е вдигната от сив камък и старо, черно желязо. Били Френд се чуди на глас да не би селището да се е появило покрай някой затвор — както има градчета, поникнали да обслужват каквито там фабрики димят наблизо.
— Или лудница, Джоузеф — и това пасва чудесно. Приятели на брат Вон навсякъде околовръст. Братовчеди и лели, с окървавени зъби и дълги нокти, седнали на стотици люлеещи се кресла и плетат пуловери от коса!
Всъщност семейство Пери идваха от градче на няколко мили нагоре по брега, точно отвъд окръжната граница с Девон, но Били, неспокоен, е склонен към полети на буйната фантазия.
На дървена пейка със зелена боя, която се лющи прокажено, намусен, подпийнал мъж ръмжи гърлено. Възможно е да се опитва да проговори. Или пък просто се е задавил. Били се мръщи.
— Казвам „Не, дявол го взел, нищо подобно“ — обявява пияницата. — Едно време с риболов и кошничарство се занимавахме, а сега и една проклета риба няма заради проклетите испанци и руснаците, и проклетите им гигантски кораби фабрики, и на кой му са затрябвали проклетите сламени кошници, когато си имаш найлон или полиестер, или друг някакъв там боклук? А? Тъй че само туризъм има и майната му на всичко, а лондонски мизерници като вас се домъкват, изкупуват света, не им харесват мъглите и цъфват за по две седмици в годината. А после се държат, все едно на всички ни правят услуга. Тъй че съветът слага проклети пластмасови щори и пластмасови крави и пластмасови проклетии, за да ги докарва по-често, пък те по-рядко идват, и кой мож ги вини? Та, смейте се колкото, дявол да ви вземе, ви се ще.