— Добър вечер — поздравява Джо любезно.
— Добра ли е? Че къде?
— Тука, надявам се.
— Е, напразно се надяваш, нали тъй? Всички напразно се надяваме.
— Е, аз определено се надявах да ни напътите към „Уиститиел Рентал“.
Мъжът кима еднократно в посока на паркинга и когато Джо му благодари, се съживява с мръдване на раменете.
— Ша ви проводя. Вие ставате. Твоята дружка има добре смазано чене.
— Да, така си е.
— Обичам такива работи у хубавите мацки…
Джо не е съвсем сигурен как да възприеме тази мъдрост, а зад гърба му Били Френд трескаво имитира банджо и върти очи.
— Надалеч ли сте тръгнали?
— Трябва да стигнем до имението „Хайндс Рийч“. Но сме отседнали в „Грифона“ за нощес.
— „Грифона“ е приличен. Имението… хъм. Не бих се качвал дотам.
— Че защо не?
— Дяволски далеко е.
— Ами?
— А и са все странни по оня край. С крака с ципи и тъй нататък.
— Крака с ципи ли?
— Аха. Туй дето го разправят фермерите за рибарите и гражданите — за селяните. Ядат мисионери за закуска… — в погледа на мъжа танцуват искрици веселие. — Но „Грифона“ го бива. Свястно място. И барманките носят едни малки тенисчици…
Били Френд наперва уши и така излизат на студения, сив бял свят отвън.
— Когато се докопам до старата пръчка, дето ми даде задачата… — мърмори Били Френд в питейната част на „Грифона“ — ще се поскараме, да не споменавам, че ще изрека сурови слова в гадното й малко ушенце. „Госпожо — ще кажа, — вие сте досадна стара чанта и ми дължите допълнително…“, и тя, понеже е чистоплътна стара птица с нервно предразположение, ще размаха пачката и като допълнителна компенсация ще ме представи на прелестната си внучка. Дявол го взел!
— Ти каза, че имам нужда от приключение — напомня му Джо.
— Имаш де. Трябва да се отпуснеш и да бъдеш себе си, не който и да е оня, дето се опитва да се настани в малката ти луда тиквица. Аз, дявол ме взел, обаче нямам. Аз съм си аз и ме бива в това, и мразя провинцията. Пълна е с кратуни и пайове и дяволска гадна топла бира… — Тес, барманката, сумти и Били се взима в ръце. — Макар че си има някои положителни страни, ще река…
Тя му обръща гръб и се отдалечава с особена многозначителност, но ефектът е смален от миниатюрната горница и ниските джинси, които носи, понеже в комплект предлагат на Били съживяваща гледка към гърба и свещените й части. Той одобрително пъхти кучешката и Тес се мръщи.
— Май си пада по теб — обявява Джо.
Били го оглежда над халбата си.
— Да, наистина го мислиш, така си е.
— Ами виж как върти дупе, като тръгне насам, и въобще е такава една…
— Вярно го прави, Джоузеф. Полюшва бедра, така му се казва. И знаеш ли какво доказва всичко това?
— Че тя те харесва.
— Не, Джоузеф, Бога ми. Доказва, че ти си смотльо.
Тес се връща миг по-късно с храната, усмихва се на Джо и тропва с токчета при навеждането си над бара.
— Всичко ли е както трябва?
Били за малко да си глътне езика.
— Да, благодаря — отвръща Джо. — Предполагам, че си нямате карта, нали? Трябва да се доберем до „Хайндс Рийч“.
Тес го поглежда странно. сякаш й е направил предложение от онези, които Били често прави и тя не е от типа момичета, които чуват често подобни работи. Отсича:
— Суеверна съм. Така че не ходя там горе.
— Не щеш да имаш ципи между пръстите, сигурация — предполага Били.
Тес се зъби и посочва мъжа от гарата, сега — мъж от масата до огнището.
— Поприказвали сте си с Лени. Той се мисли за забавен. Разказа ли ви, че горели минаващите оттук пътници като вещици?
— Нещо такова спомена, да.
— Смята се за забавен — повтаря Тес.
— Имаме пратка за имението.
— Там горе няма никого. И не е безопасно.
— В какъв смисъл?
Тя свива рамене:
— Рушащи се скали и дупки в земята. Едно време там имало оловна мина, после оловото свършило, а през войната мината я взело правителството. И ако вярвате в призраци, освен това и призраци има горе…