Джо натиска спирачката и завърта ръчката на прозореца, за да заговори жената, седнала на пейка с лице към пътя. Косата й е рошава и боядисана в стряскащо червено, но когато пътникът я заговаря и тя се извръща към него, става видно, че е много стара. Бузите й са полилавели от спукани капиляри.
— Здрасти — казва й Джо в опит да бъде хем любезен, хем и ясен, да не би събеседничката му да се окаже глуха. — Търсим имението „Хайндс Рийч“.
Жената го зяпва.
— Кво ми рече?
— „Хайндс Рийч“?
— А! — въздъхва тя. — Прибра си го тревата, значи, и тъкмо тъй се и полагаше, ми че да.
— Имаме пратка за къщата.
— Така ли, а? — Тя свива рамене. — Е, бих рекла, че множко сте позакъснели.
От бунгалото зад нея излиза мъж по чорапи и чехли. Лицето му е разкривено, все едно още преди време е било строшено и после залепено опипом.
— Квойтуйся, а? — опитва се да се усмихне или може би просто има мускулни спазми.
— Пощенската служба — отвръща му тя. — Пратка за „Хайндс Рийч“.
— Значи е пратка за мъртъвци — той плюе. — Копелета, всичките… — и се упътва обратно навътре.
Жената въздиша.
— Трябваше да предупредя хич да не му казвате. Още го е яд за онуй, дето стана навремето.
— Градът, който паднал в морето ли?
— Не, не. Това си беше естествено. Отвратително, но естествено. Сърди се за другото. Взеха родителите му.
— Убили ли са ги?
— Не точно. Умствено увреждане. Джери смята, че е било чума. Смята, че са правили микробни бомби там горе, да ги ползват срещу руснаците, и някоя от тях е протекла. Може и да е прав. Хората изпооткачиха за една нощ, не е нормално, а? И Джери никога не стана отново същият. Е, нали му виждате лицето, а? И на никого не му пука на туй отгоре. Напоследък всеки получава обезщетение. Ще ти дадат даже ако си удариш пръста. Но за Джери няма такова нещо. Комисията разправя, че се преструвал. Правителството с пръст не ще да го пипне. Църквата го искаше преди десетина години. Събираха всички сирачета след чумата, както и оцелелите, и прочие. Казаха, че могат да им помогнат със същински чудеса. Но тука не сме англиканци, та Джери ги прати да си го заврат отзад под расото… — Жената въздъхва отново. — Най-добре да идете горе, значи. Затворете портата зад вас, да не излязат гъските. И не приемайте да ви се перчат. Имате ли си пръчка?
— Не.
— Тогава ги сритайте. Ритайте здравата обаче, няма да им стане нищо, а трябва да разберат, че сте сериозни. Инак ще ви клъвнат ръката до рамото.
— Ако така смятате… — усъмнява се Джо.
— Гъските не са мои — отвръща жената. — Втората отбивка ви трябва. Още пет минутки са дотам.
Тя се връща към зяпането на пътя, а Джо подкарва колата през Олд Таун и по посока на втората отбивка. Грамадно, зъбато чудовище от желязо надвисва над пътя от единия ъгъл и Били Френд изругава сочно, преди да осъзнае, че това е вила за сено.
— Мразя проклетата провинция, Джоузеф!
Джо кима в признание на тази истина. А след това, без предупреждение, вятърът се надига и той чува дълбок, стенещ рев като от голяма тълпа, и ето че гледат над ръба към морето и „Хайндс Рич“.
Минават внимателно през портата, нащрек за враждебни гъски, но птиците са се скупчили нещастно в отсрещния край на нивата и се топлят една друга. А на фона на грозния, суров залез се е разпростряло имението, което са дошли да издирят — разкъртена фасада и останки от основи, както и табела с надпис: „Хайндс Рич, щабен секретариат — Н2“.
Имението представлява купчина останки, кацнали на ръба. Малко по-нататък се виждат ръждясали релси, които свършват в гол железен буфер. Жилава и гъвкава трева се люлее на вятъра, кичури прещип се гънат и треперят. Долу под скалите морето издава толкова басов тътен, че човек го усеща и в червата.
Това е най-празното място, което Джо някога е виждал.
Той пъха ръце в джобовете си и се взира в руината и в мрачната, синьо-сивкава мазка от море и небе отвъд ръба на скалите. Водни пръски къпят лицето му. Неохотно ги оставя да угасят възбудата, разпалила се за миг в живота му. Твърде късно. Разбира се, че ще е късно. Самата машина — устройството, което чете неговата магическа книга — е изчезнала. А пакета в ръцете му — загадъчен и прекрасен, и глупав — е всичко, което е останало.
— Да си обираме крушите — казва Били Френд най-накрая. Обръща се и се сгушва в шала си, придърпал вълнената шапка ниско на челото си. — Съжалявам, Джо, явно това е нечия представа за хубав виц, тъй излиза. Изиграли са ме. Или тя е луда, онази стара гарга. Без съмнение ще иска да плати в прах от феи и с тортичка. Толкова те запалих за нищо. Е, все пак може — що да не намериш Тес и да я черпиш едно питие, нали? Няма смисъл пътуването да е пълна загуба, а?…. — И после с последно поклащане на главата си тръгва. — Да се махаме.