Джо поглежда след него, после отново се обръща към морето. По вълните препускат бели коне, разпенени гриви са Увенчали сиво-синята вода. Отзад на пътя Били влиза в колата и хлопва вратата.
Този ден преповтаря живота на Джо Спорк. Той е човекът, появил се твърде късно. Твърде късно за разцвета на часовниковия механизъм, твърде късно да опознае баба си. Твърде късно да го допуснат до тайните места, както и да стане джентълмен бандит, и твърде късно наистина да се порадва на любовта на майка си, преди тя да потъне в обладания от Бога здрач. Твърде късно и за странното откритие, което го очаква тук, каквото и да е то. Позволил си е да повярва, че е възможно, най-сетне, да има на света чудо, предназначено тъкмо за него. Каква глупост!
Преброи си активите — от грешната страна на тридесет и петте лазарника и не по-близо до превръщането в онзи, който иска да бъде, ако изобщо някога е знаел що за личност е това.
„Поуката на Джо Спорк е нерешителността“ — така му каза на тръгване една напускаща го приятелка. Той се бои, че тя е сгрешила. В него няма поука, няма същност. Няма плътност. Просто дузина противоречащи си нагона, които се погасяват взаимно и не пораждат нищо. Бъди гангстер. Бъди честен човек. Бъди Дениъл, бъди Матю, бъди Джо. Постигни нещо, но недей да изпъкваш прекомерно. Намери си момиче, но избягвай грешните. Поправяй часовниците, поддържай жива старата фирма. Продай и бягай, напусни Лондон и се намърдай на някой плаж надалече. Бъди някой. Бъди никой. Бъди себе си. Бъди щастлив… Но как?
Няма си представа.
Той е човек отникъде, хванат в нищото.
Долу, в пещерите под Джо, тече и се плиска прибоят. Сред вълните се образува странен кръг от бяла пяна и развълнувана вода и там морето се вихри около пътека от скали. Горе, в небето над Джо, безразличните облаци се сбират и започва да вали дъжд. Още няма четири, но вече имаш чувството, че си на ръба на нощта. Той осъзнава, че от очите му тече вода и не е сигурен дали вятърът ги е насълзил.
— Дявол го взел — казва малко плачливо и после, вече погневно, ръмжи: — По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Морският вятър скубе думите му, така че звучат кухо и слабо, дори вътре в собствената му глава.
Ами това е. Честно казано, той си е такъв и бездруго.
Джо се обръща и открива, че се взира в свирепа, гневна физиономия на няколко пръста от неговата. Кресва и се препъва заднешком.
— Кой, по дяволите, си ти?
Мъжът има бяла четина и очи на опиумно видение, грейнали изпод мръсната периферия на моряшката му мушама.
— Какво дириш тука? Това е моята земя! Частна собственост! Не е проклета туристическа атракция! Частна е, за мен и за тях! Тука е гроб!
Гласът има северняшки акцент, но речта е оцветена от десетилетията, прекарани в тази част на страната, и гласните се търкалят и замазват.
— Гроб ли?
Мъжът блъсва Джо — рязко, по раменете; кокалести пръсти го изтласкват назад, но вложената в удара сила не е достатъчна, понеже Джо Спорк е едър човек и макар старецът да е висок, явно не е тежък.
— Цял фатом, ми да, гроб и то голям, издялан в скалите, мъртъв като зимата, мъртъв като тишината, и какво ще речеш за това, а? Пръстта е кости и небето е кожа, и всичко гние и аз също, а пък и ти. Сега се махай. Срамота, да идваш тука. Трябва да съжаляваш, а явно не е тъй.
— Напротив. Не знаех. Нямах намерение да нарушавам правата ви. Нося пакет за обитателите на имението. Това е адресът. Нямах представа, че всичко е рухнало…
— Старата къща падна в морето. Земята взе, та пропадна под нея. Зяпачи идват лятно време да търсят тръпката. Да убиват времето. Мъртвите паднаха в морето, все по-надолу и по-надолу в тъмното, и не ни ли чака всички туй? Призраци като звездици потропват по покрива на парника ми. Призраци в бръшляна и в прещипа. Задавят парника, задавят надеждата, малки пръсти, вкопчени във врата ти. Бръшлянът те повлича като вода… Рязал ли си някога бръшлян?
Този въпрос е зададен със заинтригуван, разговорен тон.
— Не — отвръща Джо предпазливо. — Не съм.
— Тогава виждаш ръцете, малките свиващи се пръстчета. Бръшлянът умира бавно, години минават. Прещипът е по-бърз, но не е толкова жесток. Понякога го горя, но не може да изгориш бръшляна, иначе губиш всичко. Бръшлянът е метафора. Прах е, какъвто си, и на прах ще се обърнеш, и в прахта ще иде домът ти заедно с теб, надолу с бръшляна. Познавах едно време момиче на име Бръшлянка. Бог знае какво е станало с нея, там в мрака под морето. Задушила се е, предполагам, листа и ръце и пълзене през прозореца ти… Не мога да кажа, че много любя Господа вече обаче. Мръсник е той. Мами в играта и остави всичко да изгние, нали?