— Не съм мислил по въпроса.
— Тя идваше тук.
— Господ ли?
— Известно време идваше всеки ден и гледаше към морето. Има стоящо вълнение… — старецът сочи водния пръстен.
— Какво е това, скалите ли?
— По-сложно е. Това е вълна, която никога не свършва. Никога не се мести, никога не затихва. Само се мени. Водата удря скалите, отдръпва се, среща още вода… винаги има вълна, винаги има пръстен. Надига се и спада, и се променя, но никога не изчезва. Не е просто вълна. Това е душата на един океан. Физиката на явлението е доста интересна.
Джо отново поглежда стареца. Когато не е разгневен, сякаш… учителства. Тяло на книга с обложка на скитник.
Старецът си кима рязко.
— Та кой ще да си ти?
— Джо Спорк… — Джо се усмихва несигурно и вижда — или си въобразява, че вижда — далечен проблясък в потъналите под мушамата очи.
— Аз съм Тед Шолт — отвръща събеседникът му.
— Здравейте, мистър Шолт.
— О, наричай ме Тед. Или Пазителя — той кима. — Тед е по-добре. Вече никой не ми вика другояче…
Казва го, сякаш сам си го повтаря.
— Здравей, Тед.
— Джо Спорк. Джо Спорк. Спорк. Джо. Не ми приличаш на хипи и си твърде беден за земевладелец. Може да си шпионин обаче. Бандит? Самоубиец по любов? Поет? Полицай?
Не става ясно кое от изброеното старецът смята за най-долнопробно.
— Часовникар съм.
— Спорк Тиктаков! Ами да, естествено, че си ти! Спорк Тиктаков и Франки са на дървото. Вече ги няма, разбира се. Спорк Тиктакльото… Ще дойде денят, казваше ми тя. Чакай Го да настъпи. Машината променя всичко. Книгата е в тайните, всичките в редица. Смъртта бие барабана, казваше ми тя. Смъртта бие барабана и колесницата й никога не спира.
Джо го зяпа.
— Какво каза току-що?
— Тиктакльо? — Глазираният поглед на стареца се плъзва по лицето на Джо и се устремява към друго място, което обикновените очи не виждат.
— Не, след това. „Чакай го да настъпи“?
— Вълни в котела, океан в кутия. Пчелите майсторят ангели. Книга на промените… — Шолт се усмихва добродушно. — Знаеш всичко това, нали, Спорк Тиктаков?
— Не — отвръща Джо Спорк предпазливо. — Не го знам.
— О, да. Времето е бръшлян и смъртта е прещип, и колелото се върти да ни освободи. Изглеждаш по-млад от едно време, Споркче Тиктакче. Беше по-стар, когато се запознахме.
— Тед?
— Да?
— Как изглежда механизмът?
— Свещ, книга и звънец. За екзорсизъм на призраците. Няма Рай, няма чистилище. Само Книгата и страниците като за музикална кутия.
Джо Спорк се взира в стареца.
Да. Това е получателят. Този стар лудетина е клиентът. Краят на играта. В крайна сметка не е твърде късно. Просто се изгубих по пътя.
Боже, звуча като него.
— Тед, нося ти пратка.
— Аз не получавам пратки. Живея в парника с пчелите и режа прещипа, и сека бръшляна и това е всичко. Когато казват „поща“, в днешно време имат предвид „пощурял“. Което е жестоко, мисля си.
— Да, така е. Но виж, ето го адреса на пратката, виждаш ли? Записал съм си го.
Очите на Тед Шолт се втренчват изпитателно — миг на фокус в мъглата.
— „Съдбата“ е състояние на идеалната механична каузалност, в която всичко е последица на всичко останало. Ако изборът е илюзия, тогава какво е животът? Съзнание без собствена воля. Ние всички бихме били просто пътници, не поистински от влакчета модели… — той свива рамене и внезапно яснотата изчезва. — Врагът беше транскрибиран, не трансмигриран. Остави се пръснат наоколо като невзривена бомба. Не оставяй Ханът да те вземе! Никога! — изглежда готов да побегне, а после се успокоява. — Но той е мъртъв, отдавна. Достатъчно е безопасно. Торта ли каза, че носиш?
— Не. Книга.
Тед Шолт размахва ръце.
— Харесвам торти. Шоколадови, с какаова глазура. И златист сироп. Нужно е време да се напои, разбира се, но един човек ми каза навремето, че времето е измислица.
— Тед? Книгата е в мен. Книгата с всичко останало.
Шолт го поглежда, почесва се по корема. Под моряшката ветроупорна мушама изглежда носи роба, направена от конопен чувал.
— Е, че чудесно, що не… — и яснотата се завръща отново, тъй бързо и рязко, че чак е стряскащо. Тед стрелва ръка и я вкопчва в рамото на Джо. — В теб ли е? Тук? Сега? Откога я имаме? Хайде, човече, няма начин да са много надалеч!
— Кой няма да е далеч?