Но Джо Спорк вече се движи, старият инстинкт го изисква — когато някой каже „те идват“, първо се изнизваш през задната врата и после разпитваш за подробности.
— Всичките! Шеймъс със сигурност. Джасмин сигурно същоИ другите, толкова са много, дори ако не си ги видял! А аз съм луд и безполезен. Да не споменавам и дяволски стар. Богове, как тъй отне толкова време? Хайде, хайде! — Старецът го сграбчва за ръката. — Нали каза, че си Джо Спорк? Спорк като Дениъл? Спорк Тиктакльото? Да? Къде е? Моля те… трябва да побързаме!
— Познавал си Дениъл? Той ми беше дядо…
— Няма време! Спомените после. Семейни историйки край огнището — и торта. Ти черпиш! Но не сега, не сега, сега е моментът, преди да отмине! Това трябваше да стане преди десетилетия… толкова късно. Хайде!
Жилави ръце се пресягат и сграбчват, и влачат Джо напред.
— Няма време!
Тед Шолт, за щастие, не смърди, както изглежда. Лъха на восък, сок и пръст. Спира на ярд от колата и сочи с пръст.
— Това кой е?
— Били. Той ми намери задачата.
— Били като Уилям. Не познавам никакви Уилямовци.
— Той е приятел…
Шегата е стара и Джо я изтърсва непреднамерено. Шолт не я знае, просто се качва отзад в колата. Били се стряска от дрямка и крещи: „Исусе!“, а Тед се мята напред и изстрелва в отговор:
— Исус беше майката на Мария, Мария срещна Гавраил на кръстопътя и кръстопътят е, където бръшлянът се среща с прещипа, където всички падаме в мрака, където Франки направи ангели в дървото…
Този речитатив определено не въздейства успокоително. Били се завърта в седалката си да вижда по-добре врага и Тед отскача встрани от него, като се приклещва в ъгъла до задното стъкло и крещи с пълен глас:
— Машина за ангели, машина за ангели!
Джо за първи път от няколко години е принуден да се развика:
— Били! Били! Всичко е наред, Били, това е Тед, малко е луд, но ни е клиент или съратник на клиента ни, ясно?
— Джоузеф, той е луд като псе! И носи рокля.
— Това е роба! — отвръща Тед Шолт с наранено достойнство. — Аз съм роб на дрехата си…
Което е толкова изненадващо и толкова странно достоверно, че никой от тях не смее да продума известно време. След това Тед започва да жестикулира. — Карай нататък по пътя. Беше доста далеч от скалите, нали разбирате. Та не падна долу…
Той вдига ръка и за момент лицето му се изкривява в агония, така че Джо отчаяно се пита дали болката е физическа, а не просто обикновена лудост, наистина се чуди.
Домът на Тед Шолт е истински парник — но е парник във викториански стил, огромно мащабно чудо на два етажа и с прозрачни стени. На горното ниво свети лампа и там се вижда самоделно легло, Джо е почти сигурен, че има и бюро. Стъклата на парника са напукани и облепени с тиксо и, да, цялото чудо е увито във филизите на буен бръшлян. Когато се приближават, Джо се навежда да го разгледа, и да — сега, отблизо, растението му се струва зловещо, сякаш лакомите му ластари пълзят по грамадно ранено животно, за да докопат вътрешностите му. Отстъпва доста припряно назад и открива, че Тед стои до него с блеснали очи и кима.
Вътре е топло. Стъклото и бръшлянът напълно запечатват парника помежду си — или почти напълно — и тръби с гореща вода се вият навсякъде в един наръч с тези на газоснабдяването. Тед си сваля шушляка, но не и зелените ботуши. Подметките пошляпват леко по дървения под. Пльокпльокпльокпляк. Джо се взира в ботушите. Сигурно е плод на въображението му, но му се струват ужасно големи. Чуди се защо Тед не ги сваля сега, когато е вътре. Може да няма други обувки? Би било безумно да си представя, че краката му ще се окажат с ципи между пръстите.
— Ходиш ли да плуваш? — чува се да пита, докато следва Тед нагоре по стълбите. — В морето, имам предвид. През лятото. Чувал съм, че хората така правят. Даже в Деня на кутиите[35]… О по дяволите, ако старото имение наистина е паднало в морето, дали би могъл да се държи по-нетактично? Поглежда към Били: Помощ, давя се! Приятелят му отвръща на погледа му и се хили: Сам си го причини, друже.
Тед не отговаря. Може и да не е чул или пък е решил да пренебрегне въпроса, като привилегия на лудостта си. В замяна сграбчва Джо за рамото:
— Насам! Насам!
Двамата с Били го следват към дъното на постройката.
Задната стая е невероятно огромна. Чифт врати от ковано желязо се отварят към морето и Джо отново започва да се чуди как тъй цялата тази конструкция просто не се е строшила под зимните бури. Несъмнено би следвало да падне. Дори сега вижда как стъклените панели се огъват на вятъра, чува цялата постройка да скърца и стене. Притеснителен образ изниква пред очите му — как всички тези стъклени стени се изкорубват навътре отведнъж, в ураган от бръсначи.
35
Денят след Коледа (26 декември), когато по традиция членовете на прислугата, обслужващия персонал и търговците получават „коледна кутия“ с пари и подаръци.