Тихо гласче му подсказва, че трябва да става част от разни неща по-често.
— Да! — възкликва Шолт. — Това е. Още работи! След толкова време! О, сега светът ще се промени! Всичко ще се промени! Ха! Всичко.
Джо оглежда кошера. Светът може и да се промени за Шолт, заключава той. Тед Шолт, собственик на една от найпрестижните механични подвижни статуи в света, цялата от ценни метали и скъпоценни камъни, които сами по себе си струват стотина хилядарки, а цената на предмета като артефакт е почти иеоиределима. Джо има клиенти от Близкия изток, които биха дали какво ли не, за да притежават кошера.
Така че — да. Дори за Шолт светът ще се промени. Тази чувалена роба ще си остане в парника. Ще има жени — или мъже. Ще стане влиятелна личност, стига да го иска. Поне на дребно. Може би ще го дадат по новините.
— Какво е това? — пита Джо. — Какво прави?
Шолт се усмихва.
— О, то прави ангели от хората… — и когато събеседникът му не дава незабавно вид да го е разбрал, обяснява. — То е стрела, изстреляна по храмовете на Молох[39] и Мамон[40]. Прави света по-добър просто със съществуването си. Не е ли прекрасно?
Да, мисли си Джо Спорк. Наистина е прекрасно. Обаче освен това е донякъде налудничаво и определено малко странно.
Пчелите все още стоят от външната страна на кошера и попиват последните лъчи на слабеещото слънце. Изглеждат като миниатюрни плажуващи върху хавлийките си. Джо е разтърсен от притеснение, когато една от тях излита и го обикаля с любопитство, и се блъска в челото му — после осъзнава, че това навярно е истинска пчела, която се е приземила на кошера, докато си е приказвал с Шолт. Наоколо има и нормални пчели, разбира се, в истински кошери.
И какво мислиш за тези твари? — пита той отдалечаващото се насекомо. — Сметна ли ги за красиви? Или пък те уплашиха? Ще обявиш ли война на металните чудовища? Или ще се опиташ да ги любиш?
— Нещо против да ги снимам? — пита Джо.
Давай — отвръща Шолт, почти безразлично. — Вече се започна. Остава само да чакаме и да видим. Но внимавай, Спорк Тиктакчев. Ще дойдат да те търсят. Сенки и призраци… — Старецът се привежда и взима падналата от кошера пчела. Подава я на Джо. — За късмет.
Джо се кани да възрази, макар че много иска да приеме, ала Били Френд тежко го настъпва по пръстите.
— Не е ли изумително — казва Били весело, за да прикрие приглушения агонизиращ писък на приятеля си. — Върховна работа. И къщата ти е направо страхотна, Тед. Звънни ни! — И подава визитката си с две ръце, като японците; а Тед я взима по същия начин и се покланя над нея. Били продължава: — Ако имате нужда от още някой ремонт, „Френд и компания“ с удоволствие ще ви посъветват и ще ви асистират, като приложат обичайните такси и тъй нататък, разбира се. И пито-платено… — Били отстъпва леко нервно, сякаш Шолт се кани отново да му скочи.
— Да — съгласява се старецът. — Пито е. Може би ще успеем да спасим истинските пчели. Наистина би следвало. Когато истината се разнесе… — а след това мъглата отново се плъзва върху лицето му — внезапно — сякаш я е сдържал през цялото време и тя внезапно му е избягала. — Трябва да тръгвате. Тук не е безопасно. Не и сега. Вече не е. Те ще дойдат. Непременно. Първо тук ще проверят. Вървете бързо. Ползвайте задните стълби!
С тези думи замъква гостите си до друга врата откъм отворените прозорци, а Били Френд издава скимтене като куче, което гълта катерица цяла, понеже Шолт отваря вратата и тътенът на морето не нахлува навътре, а блъвва изотдолу.
— О, мамицата му! — възкликва Били, пребледнял като платно и когато Джо поглежда надолу, незабавно разбира защо.
Парникът е кацнал на самия ръб на скалите, земята под него е изядена от вълните. Цялата задна част на помещението стърчи над бездната. Цялата галерия, с все обветрените дъски и ръждиви перила, стърчи на двайсет фута навън над бурното, белопенно море.
— Вървете! — виква Шолт. — Не е безопасно!
40
Древносирийски бог на богатството и земните блага; в Новия завет със същото име се споменава персонификация на алчността и скъперничеството. — Б. пр.